— Съгласна. — Не понеже съм изкушена от „Букбарн“, нито понеже Адам е на турне, нито понеже най-добрата ми приятелка Ким е заета с годишника. Дори не е, защото челото ми е в училище и ми се удава възможност да остана вкъщи, да гледам телевизия или да поспя. Истината е, че предпочитам да замина с близките си. Това също е нещо, с което човек избягва да се хвали, но Адам и тук проявява разбиране.
— Теди! — провиква се татко. — Обличай се. Заминаваме на приключение.
Теди завършва солото си с чинели и след секунди нахълтва в кухнята напълно облечен, все едно е навлякъл дрехите си, докато е препускал надолу по стръмното дървено стълбище на нашата викторианска къща, в която отвсякъде духа.
— „Край на даскалото, идва лято…“ — пее той.
— Алис Купър? — учудва се татко. — Ама вдигни повече летвата де! Поне дай нещо на „Рамоунс“.
— „Край на даскалото, точка край…“ — надвиква Теди възраженията на татко.
— Вечният оптимист — отбелязвам.
Мама се смее и поднася на масата в кухнята чиния с позагорели палачинки.
— Хайде, семейство, лапайте!
8,17 ч.
Накачулваме се в колата — ръждясал буик, който вече беше стар, когато баба ни го подари след раждането на Теди. Мама и татко предлагат аз да карам, но им отказвам. Зад волана се настанява татко. Вече обича да шофира. Години наред упорито отказваше да вземе книжка и държеше навсякъде да ходи с велосипеда си. Навремето, докато свирел, отказът му да шофира обричал другите музиканти от групата на дълги часове зад волана по време на турнетата. Те само безсилно въртели очи. Мама направи много повече. Тя намилаше, увещаваше и понякога дори крещеше на татко да вземе книжка, обаче той се инатеше, че предпочита да върти педалите. „В такъв случай измисли велосипед, на който да се вози тричленно семейство и да не се мокри, когато вали“ — настояваше мама, а татко се смееше и обещаваше да се залови за работа.
Обаче, когато мама забременя с Теди, притисна татко здравата. Край, така каза. И татко явно разбра, че е настъпила промяна. Престана да се противи и извади шофьорска книжка. Освен това се върна в колежа и си взе дипломата за учител. Явно, докато имаш едно дете, можеш да си позволиш да позабавиш зрелостта, но с две вече е време да пораснеш. И да носиш папийонка.
Тази сутрин татко си е сложил папийонка, спортно сако от някакъв напръскан плат и стари трандафори.
— Виждам, че си се облякъл като за сняг — отбелязвам.
— Аз съм като пощата — отговаря татко, докато стърже снега от колата с един от пластмасовите динозаври на Теди, пръснати по моравата. — Нито лапавица, нито дъжд, нито цял сантиметър сняг може да ме принудят да се облека като дървосекач.
— Ей, моите роднини са били дървосекачи! — предупредително се обажда мама. — Никакви подигравки с белите работяги.
— И през ум не ми минава — отговаря татко. — Просто очертавам стилистичните различия.
Налага се татко няколко пъти да завърти ключа, преди колата да изклюфка и да запали. Както обикновено, разразява се битка каква музика да слушаме. Мама иска националното радио, а татко — Франк Синатра. Теди иска „Спондж Боб Квадратни гащи“1, а аз — станция с класическа музика, но понеже съм единственият почитател на класическа музика в семейството, съм склонна да направя компромис и да се съглася с „Шутинг Стар“.
Татко посредничи за сделката:
— Понеже днес пропускаме училище, трябва да послушаме новините, за да не останем съвсем неуки.
— Струва ми се, че се казва „неучени“ — обажда се мама.
Татко завърта очи, полага снизходително длан върху ръката на мама и се прокашля по своя си учителски начин.
— Та, както казвах, най-напред ще послушаме националното радио, а когато свършат новините, ще намерим станция с класическа музика. Теди, теб няма да те измъчваме с това. Ти можеш да използваш дискмена — обяснява татко и се заема да откачи портативния плейър, който е свързан с радиото в колата. — Обаче не може да пускаш Алис Купър в колата ми. Забранявам ти. — Татко отваря жабката и разглежда съдържанието й. — Какво ще кажеш за Джонатан Ричман?
— Искам Спондж Боб. Вътре е — крясва Теди, започва да подскача на мястото си и сочи към дискмена. Явно сиропираните палачинки с шоколадови пръчици са подсилили присъщата му темпераментност.
— Синко, направо ми късаш сърцето! — шегува се татко. И двамата с Теди сме отраснали на откачената музика на Джонатан Ричман, който е музикалният светец покровител на мама и татко.