— Точно затова си сноб! Харесваш само хора, които са като теб — креснах и изхвърчах навън, очаквайки той да ме последва и да ме помоли за прошка, а когато не го направи, се ядосах още повече. Отидох с колелото до къщата на Ким да излея гнева си. Тя изслуша дитирамбите ми с умишлено безразлично изражение.
— Нелепо е да твърдиш, че той харесва само хора, които са като него — скастри ме тя, когато най-накрая престанах да ругая. — Харесва теб, а ти си различна от него.
— Точно там е проблемът — промърморих.
— Ами оправяй се, не замесвай и мен в тази драма. Освен това той също не ми допада особено.
— Така ли?
— Не, Миа. Не всички са луди по Адам.
— Не исках да стане така. Просто ми се щеше да се сприятелите.
— Е, аз искам да живея в Ню Йорк и да имам нормални родители. Нали знаеш, не можеш винаги да получаваш каквото искаш.
— Но вие сте двамата най-важни човека в живота ми.
Ким погледна зачервеното ми разстроено лице и изражението й поомекна.
— Знаем това, Миа — усмихна се тя, — но ние сме свързани с различни страни на живота ти и това е съвсем нормално. Не е нужно да избираш едното или другото, поне аз не желая да избираш.
— Но аз искам тези страни на живота си на едно място.
— Не става така — поклати глава Ким. — Виж, приемам Адам, понеже ти го обичаш. И те уверявам, че той също ме приема, понеже ме обичаш. Ако от това ще се почувстваш по-добре, знай, че твоята обич ни свързва. И това е достатъчно. Не е необходимо на всяка цена ние двамата с него да се обичаме.
— Но аз го искам! — проплаках.
— Миа — поде Ким и прокрадналата се в гласа й острота намекваше, че търпението й е на изчерпване, — започваш да се държиш като онези момичета. Трябва ли вече да ми носиш пистолет?
По-късно вечерта се отбих у Адам да му кажа, че съжалявам. Той прие извинението ми с развеселена целувка по носа. След това нищо не се промени. Двамата с Ким продължиха да се държат сърдечно, но хладно, колкото и да се мъчех да ги накарам да се сближат. Странно, обаче не се хванах на твърдението на Ким, че двамата са свързани чрез мен. Докато не видях как тя го мъкне по коридора на болницата.
20,12 ч.
Наблюдавам как Ким и Адам се отдалечават по коридора. Иска ми се да ги последвам, но съм като залепена за линолеума и не мога да помръдна илюзорните си крака. Раздвижвам се едва след като те завиват и се помъквам подире им, но двамата вече са влезли в асансьора.
Установила съм, че нямам никакви свръхестествени способности. Не мога да минавам през стени и да прелитам по стълбища. Мога да правя само нещата, възможни и в реалния живот, само дето явно онова, което правя в своя свят, е невидимо за другите. Поне така ми се струва, понеже никой не се обръща, когато отварям врати или натискам копче в асансьора. Мога да докосвам разни неща и дори се справям с бравите на вратите и други подобни, но всъщност не чувствам нищо и никого. Все едно възприемам всичко от вътрешността на аквариум. Не го проумявам, но в действителност не проумявам и нищо от случилото се днес.
Предполагам, че Ким и Адам са се запътили към чакалнята да се присъединят към бдението, но когато стигам там, близките ми ги няма. По столовете има купчина палта и пуловери, разпознавам и светлооранжевото пухено яке на братовчедка си Хедър. Тя живее в провинцията и обича да обикаля горите, затова носи сигнални цветове — да не би някой пиян ловец да я обърка с мечка.
Поглеждам часовника на стената. Време за вечеря. Поемам по коридора към кафенето, където мирише на пържено и на варени зеленчуци като във всяко кафене. Въпреки неприятната миризма обаче е пълно с хора. По масите са насядали лекари, медицински сестри и напрегнати студенти по медицина с къси бели престилки и толкова лъскави стетоскопи, все едно са играчки. Тъпчат се с пица от картонени кутии и пюре от замразени картофи. Отнема ми известно време да открия близките си, скупчени край една маса. Баба си бъбри с Хедър. Дядо е съсредоточил цялото си внимание над сандвича с пуйка.
Леля Кейт и леля Даян са в ъгъла и си шепнат.
— Няколко синини и порязвания. Вече са го изписали от болницата — казва леля Кейт. За миг решавам, че говори за Теди, и съм толкова развълнувана, че ми иде да ревна. Но после я чувам да споменава, че в кръвта му нямало алкохол, че нашата кола просто навлязла в неговото платно и че някой си господин Дънлап твърди, че нямал време да спре. Разбирам, че не говорят за Теди, а за другия шофьор.