— Според полицията сигурно е заради снега или пък са се опитали да заобиколят сърна — продължава леля Кейт. — Явно нерядко последиците за различните участници са различни: на едните нищо им няма, а другите са фатално засегнати… — отбелязва тя и замлъква.
Не знам дали бих казала, че господин Дънлап е „добре“, колкото и повърхностни да са раните му. Питам се какво ли е преживял — събужда се във вторник сутринта, качва се в пикапа си и потегля на работа в завода или пък до магазина за хранителни стоки, или пък до закусвалнята на Лорета, за да хапне рохки пържени яйца. Господин Дънлап, който може би е страшно нещастен или страшно щастлив, женен с деца или пък ерген. Само че какъвто и да е бил рано тази сутрин, вече е друг човек. Животът му също се е променил безвъзвратно. Ако каквото казва леля е вярно и катастрофата не е по негова вина, тогава „горкият нещастник“, както би се изразила Ким — просто е попаднал на неподходящото място в неподходящия момент. Заради лошия си късмет и понеже тази сутрин бил в пикапа си и карал на изток по шосе 27, две деца са останали без родители и поне едното от тях е в тежко състояние.
Как изобщо човек живее с такава вина? За секунда си представих, че се оправям и отивам в къщата на господин Дънлап, за да сваля бремето от плещите му и да го уверя, че случилото се не е по негова вина. Може би дори ще станем приятели.
Разбира се, най-вероятно няма да стане така. Срещата сигурно ще бъде неловка и тъжна. Освен това все още нямам представа какво ще реша, още не знам дали изобщо ще реша да остана. И докато реша, трябва да оставя всичко в ръцете на съдбата или на лекарите, или на онзи, от когото зависят тези неща, когато вземащият решение е твърде объркан и не може да избере дали да се качи по стълбите, или с асансьора.
Нуждая се от Адам. За последен път се оглеждам за него и за Ким, но ги няма, затова се запътвам обратно нагоре по стълбите към интензивното.
Заварвам ги да се крият в травматологията, през няколко коридора от интензивното. Стараят се да изглеждат небрежно, докато пробват вратите на различни складови помещения. Най-накрая намират една незаключена врата и се шмугват вътре. В тъмното опипом търсят ключа на осветлението. Не ми се иска да ги разочаровам, но той всъщност е навън в коридора.
— Не съм сигурна как точно става това извън филмите — казва Ким на Адам, докато опипва стената.
— Всяка художествена измислица почива на някой факт — отговаря той.
— Изобщо не изглеждаш като лекар — осведомява го тя.
— Надявах се да го докарам на санитар. Или на портиер.
— Че какво ще търси портиерът в интензивното? — пита Ким. Много е педантична за такива подробности.
— Ще оглежда за изгорели крушки. Не знам. Зависи как ще се развият нещата.
— Още не разбирам защо просто не отидеш при семейството й — пита Ким практично както винаги. — Сигурна съм, че баба й и дядо й ще ти обяснят, може дори да те вкарат да видиш Миа.
Адам поклаща глава.
— Знаеш ли, когато онази сестра заплаши да повика охраната, първата ми мисъл беше да се обадя на родителите на Миа да оправят нещата. — Адам млъква и си поема няколко пъти въздух. — Просто случилото се ме връхлита отново и отново и винаги сякаш е за пръв път — признава той прегракнало.
— Знам — отговаря Ким шепнешком.
— Както и да е — казва Адам и продължава да търси копчето на лампата. — Не мога да отида при баба й и дядо й. Не искам да ги натоварвам допълнително. Сам трябва да се справя.
Сигурна съм, че баба и дядо всъщност с радост биха помогнали на Адам. Виждали са го няколко пъти и много го харесват. На Коледа баба винаги гледа да му приготви кленов фъч, понеже веднъж споменал, че много го харесва.
Знам също така обаче, че понякога Адам проявява вкус към драматичното. Пада си по големите жестове, например да спестява бакшишите си от доставките на пица цели две седмици, за да ме заведе на концерта на Йо-Йо Ма, вместо просто да ме покани на обикновена среща. Или пък цяла седмица да слага цветя на рамката на прозореца ми, когато се бях разболяла от варицела.
Сега виждам, че се е заел сериозно с новата си задача. Не съм сигурна точно какво има предвид, но какъвто и да е планът, съм му признателна дори и само защото го измъкна от вцепенението, в което го видях да изпада пред интензивното. И преди съм го виждала да става такъв — когато пише нова песен или се опитва да ме убеди да направя нещо, което не искам да правя — например да отидем някъде на палатка, — и нищо, дори сблъсък на земята с метеорит или гадже в интензивното, не може да го разубеди.