Освен това всъщност точно присъствието на гаджето му в интензивното беше причината Адам да крои някакъв план. Доколкото мога да се досетя, става дума за най-стария болничен номер на света, откраднат от филма „Беглецът“, който двете с мама неотдавна гледахме по Ти Ен Ти. Имам си съмнения по въпроса. Ким също.
— Не мислиш ли, че сестрата ще те познае? — пита го Ким. — Все пак ти й се разкрещя.
— Няма да ме разпознае, ако не ме види. Вече разбирам колко си приличате двете с Миа. Същински ясновидки.
Адам не познава госпожа Шайн, затова не разбира защо е нелепо да твърди, че Ким се притеснява прекалено. Ким се намръщва, но после я виждам как омеква.
— Може би малоумният ти план ще проработи по-добре, ако всъщност виждаме какво правим.
Рови в чантата и изважда мобилния си телефон, който майка й я кара да носи още от десетгодишна — Малкия следотърсач, така го нарича Ким, — и активира дисплея. В мрака светва едно квадратче.
— А така, вече заприлича на умното момиче, каквото Миа все ми опява, че си — заявява Адам. Активира собствения си мобилен и в помещението вече се разнася мъжделива светлина.
За жалост на слабата светлина става ясно, че тесният килер е пълен с метли, кофи и няколко парцала, но няма нищо от дегизировката, която Адам се е надявал да намери. Само да можех да им кажа, че в болницата има съблекални, където лекарите и сестрите оставят цивилните си дрехи и обличат болничните си престилки. Единствените болнични дрехи, които двамата ми приятели имат на разположение, са нелепите нощници, с които обличат пациентите. Вероятно Адам би могъл да навлече някоя нощница и да пообиколи коридорите в инвалидна количка, без никой да се усети, но така няма да успее да влезе в интензивното.
— Мамка му! — възкликва Адам.
— Няма да се отказваме — отсича Ким, внезапно превърнала се в напориста мажоретка. — Болницата има поне десет етажа. Все ще намерим някой отключен килер.
Адам се свлича на пода.
— Не, имаш право. Това е глупаво. Трябва ни по-добър план.
— Може да се престориш, че си взел свръхдоза, и ще се озовеш в интензивното — предлага Ким.
— Тук е Портланд. Голям късмет ще е, ако след свръхдоза изобщо стигнеш до спешното — отговаря Адам. — Не, по-скоро трябва да ги разсеем с нещо. Например да включим противопожарната аларма и всички медицински сестри да излязат навън.
— Според теб как ще се отразят на Миа аварийните пръскалки и паникьосаните сестри? — пита Ким.
— Е, може да не е точно противопожарна аларма, но поне нещо, което да им отвлече вниманието за секунда и аз да успея да се промъкна.
— Веднага ще те намерят и ще те изхвърлят като мръсно коте.
— Пет пари не давам — отговаря Адам. — Трябва ми само секунда.
— Защо? Какво ще направиш за една секунда?
Адам притихва. Очите му, които обикновено са смес от сиво, кафяво и зелено, са потъмнели.
— Само ще й кажа, че съм тук. Че още някой е тук.
След това Ким престава да задава въпроси. Седят и мълчат, всеки потънал в мислите си и това ми напомня как двамата с Адам можем да сме заедно, но да си мълчим и всеки да си прави своето. Давам си сметка, че двамата с Ким вече са приятели, истински приятели. Каквото и да се случи, поне това успях да постигна.
След около пет минути Адам се плясва по челото.
— Ама разбира се!
— Какво?
— Време е за… сигнала.
— Моля?
— Ела, ще ти покажа!
Когато започнах да свиря на виолончело, татко все още свиреше на барабани в групата си, но започна да се отдръпва от това занимание няколко години по-късно, когато се роди Теди. От самото начало обаче разбрах, че има нещо различно във факта, че свиря своята си музика, нещо повече от очевидното озадачение на родителите ми поради моите класически предпочитания. Музиката ми беше самотна. Татко думкаше на барабаните си часове наред сам или пишеше песни сам на кухненската маса, трупайки нотите върху поочуканата си акустична китара, но твърдеше, че песента е наистина написана едва когато я свириш. И точно затова е толкова интересно.
Аз свирех най-често сама в стаята си. Дори когато се упражнявах с някой от върволицата колежани извън уроците, обикновено пак свирех соло. А когато изнасях концерт или рецитал, бях сама на сцената със своето чело и с публиката. И за разлика от концертите на татко, на които въодушевени почитатели скачаха на сцената и се хвърляха с главата напред в тълпата, между мен и публиката ми винаги имаше някаква стена. След време се почувствах самота да свиря така. И малко ми доскуча.