Затова през пролетта в осми клас реших да се откажа. Смятах да се отдръпна тихомълком, да прекратя неистовите си репетиции и да не изнасям рецитали. Реших, че ако се отказвам постепенно, наесен, когато отида в гимназията, мога да започна на чисто и вече да не ме знаят като „челистката“. Може би щях да си избера нов инструмент, китара или бас, дори барабани. Освен това се надявах да забележат, че съм престанала да свиря, чак при свършен факт, понеже мама беше толкова заета с Теди, че надали щеше да забележи колко дълго се упражнявам, а татко беше заринат от учебни планове и курсови работи, тъй като отскоро беше станал учител. Поне така си мислех. Истината се оказа, че съм способна да се откажа категорично от челото толкова, колкото и да престана да дишам.
Може би щях да успея с плана си, ако не беше Ким. Един следобед я поканих да отидем в центъра на града след училище.
— В средата на седмицата е. Няма ли да свириш? — попита тя, докато нагласяше комбинацията на катинара на шкафчето си.
— Днес ще пропусна — отговорих и се престорих, че търся учебника си по география.
— Да не би извънземните да са откраднали Миа? Най-напред край на рециталите. Сега пропускаш репетиция. Какво става?
— Не знам — отговорих и почуках с пръст шкафчето си. — Мисля да се захвана с нов инструмент. Например барабани. Комплектът на татко е в мазето и събира прах.
— Да бе, ти на барабани. Ще умра от смях — изкиска се Ким.
— Сериозно говоря.
Ким ме изгледа зяпнала, все едно й бях казала, че смятам да приготвя соте от охлюви за вечеря.
— Не можеш да се откажеш от челото — заяви тя след миг озадачено мълчание.
— Защо не?
— Не знам — огорчено се опита да обясни тя, — просто ми се струва, че виолончелото е част от същността си. Не мога да си те представя без това чудо между краката.
— Глупаво е. Не мога да свиря дори в училищния духов оркестър. Кой свири на виолончело в днешно време? Няколко старци. Много нелеп инструмент за момиче. Толкова е тъп. Освен това искам да имам повече свободно време да се забавлявам.
— Как точно да се забавляваш? — предизвикателно попита Ким.
— Ами, нали се сещаш… да ходя по магазините, да се мотаем двете…
— Моля те, ти мразиш да ходиш по магазините. Освен това предостатъчно се мотаем двете. Но все пак добре, недей да репетираш днес. Искам да ти покажа нещо.
Заведе ме у тях, измъкна един диск с акустичния нюйоркски концерт на „Нирвана“ по Ем Ти Ви и ми пусна „Нещо на пътя“.
— Чуй това — нареди ми. — Двама китаристи, барабанист и виолончелистка. Казва се Лори Голдстон и бас ловя, че като малка е свирела по два часа всеки ден като едно друго момиче, което познавам, понеже ако искаш да свириш във филхармонията или с „Нирвана“, точно това трябва да правиш. И се съмнявам, че някой я е смятал за тъпачка.
Взех диска вкъщи и го слушах отново и отново през следващата седмица, размишлявайки над думите на Ким. Няколко пъти извадих виолончелото си и свирих със записа. Музиката беше различна от тази, която бях свирила дотогава, предизвикателна и странно въодушевяваща. Смятах да изсвиря „Нещо на пътя“ за Ким следващата седмица, когато дойде на вечеря.
Само че, преди да ми се удаде тази възможност, докато вечеряхме, Ким небрежно подхвърли на родителите ми, че трябва да отида на летен лагер.
— Да не се опитваш да ме накараш да си сменя религията, за да идвам на твоя лагер по Тора? — попитах.
— Не, става дума за музикален лагер. — Тя извади лъскавата брошура на „Консерватория във Франклин Вали“ — лятна програма в Бритиш Кълъмбия. — Това е школа за сериозни музиканти — обясни Ким. — Трябва да изпратиш запис със свое изпълнение, за да те приемат. Обадих се. Крайният срок за заявленията е първи май, така че имаш още време. — Застана с лице към мен, все едно ме предизвикваше да й се ядосам, задето се меси.
Не бях ядосана. Сърцето ми биеше лудо, сякаш Ким беше оповестила, че семейството ми е спечелило от лотарията и тя ей сега ще ни каже колко точно. Погледнах я, тревожният й поглед издаваше, че усмивката й всъщност казва „сигурно ти се иска да ме разкъсаш на парчета“, и изпитах огромна признателност, че имам за приятел човек, който ме разбира по-добре, отколкото самата аз се разбирам. Татко ме попита дали ми се ходи, а когато възразих, че ще струва скъпо, ми каза да не се притеснявам. Исках ли да отида? Исках. Повече от всичко на света.