Три месеца по-късно, когато татко ме остави в едно уединено кътче на остров Ванкувър, вече не бях толкова сигурна. Приличаше на истински летен лагер — дървени бунгала в гората, пръснати по брега каяци. Имаше петдесетина деца, които явно се познаваха от години, ако се съди по прегръдките и радостните им възгласи. А аз не познавах никого. През първите шест часа никой не ми обели нито дума с изключение на заместник-директора на лагера, който ме разпредели в едно бунгало, показа ми моето легло и ме напъти към столовата, където вечерта поднесоха нещо подобно на месно руло.
Забодох нещастен поглед в рулото и после се загледах към мрачната сива вечер навън. Вече ми липсваха родителите ми, Ким и най-вече Теди. Той беше на онази забавна възраст, когато му се иска да опитва нови неща, непрекъснато пита „Какво е това?“ и прави адски забавни дивотии. В деня преди заминаването ме осведоми, че бил „девет десети жаден“ и аз за малко да се напишкам от смях. Тъгувах за дома и само побутвах месното руло в чинията си.
— Не се тревожи, не вали всеки ден. Само през ден.
Вдигнах поглед. Палаво дете на не повече от десет години. Русата му коса беше подстригана почти нула номер и носът му бе осеян с лунички.
— Да, знам — отвърнах. — Аз съм от северозапад, но днес сутринта у дома беше слънчево. Всъщност ме притеснява рулото.
Той се засмя.
— Това няма да се подобри. Само че сандвичите с фъстъчено масло и желе винаги се вкусни — посочи той към една маса, където пет-шест деца си приготвяха точно това. — Питър. Тромбон. Онтарио — представи се той. По-късно научих, че това е възприетият поздрав във „Франклин“.
— Здрасти. Аз съм Миа. Чело. Орегон.
Питър ме осведоми, че е на тринайсет години и идва в лагера за второ лято. Почти всички започвали да идват на дванайсет, поради което всички се познавали. Около половината от петдесетината ученици свирели джаз, другата половина — класическа музика, така че съставът не беше голям. Имало само още двама виолончелисти, единият от които се оказа длъгнесто момче с рижа коса, Саймън. Питър му махна.
— Ще се пробваш ли в конкурса за концерта? — попита Саймън веднага, след като Питър ме представи като Миа. Чело. Орегон. Саймън бил Саймън. Чело. Лестър, което се оказа град в Англия. Излиза, че бяхме международна група.
— Едва ли. Дори не знам какво е това — отговорих.
— Ами нали знаеш, че за симфонията на финала всички свирим в оркестър? — попита Питър.
Кимнах, макар всъщност да имах само бегла представа. Татко цяла пролет четеше на глас материали за лагера, но мен ме интересуваше само, че отивам на лагер с класически музиканти. Не обърнах голямо внимание на подробностите.
— Става дума за финалната лятна симфония. Хората се стичат отвсякъде да я чуят. Доста сериозно събитие. Ние, по-младите музиканти, свирим като симпатична страни на атракция — обясни Саймън. — Един музикант от лагера обаче бива избран да свири с професионалния оркестър и да изпълни соло. Миналата година за малко да изберат мен, но накрая взеха флейтиста. Това е предпоследният ми шанс, преди да завърша училище. От доста време не са избирали струнен инструмент, а Трейси, третата от нашето малко трио, ето там, няма да участва в конкурса. Тя свири повече като хоби. Добра е, но не е достатъчно сериозна. За теб обаче чух, че си сериозна.
Такава ли бях? Явно не бях достатъчно сериозна, след като за малко щях да се откажа.
— Откъде го чу? — попитах.
— Преподавателите прослушват записите на всички кандидати, така се разчува. Изглежда, че твоят запис за прослушването е бил доста добър. Необичайно е да приемат някого за втората година. Затова се надявах на адски готина конкуренция, та да си подобря изпълнението. Така де.
— Ей! Дай глътка въздух на момичето — обади се Питър. — Току-що е опитала месното руло.
Саймън сбърчи нос:
— Страшно извинявай! Но ако искаш да решиш какво да правиш с прослушванията, дай да си поговорим — каза той и се запъти към сладоледения щанд.
— Не се сърди на Саймън. От няколко години не сме имали добри челисти, затова се вълнува от свежата кръв. Съвсем естетски де. Хомо е, но не му личи много, понеже е англичанин.
— А, разбирам. Но какви ги говореше… Стори ми се, че иска да се съревновавам с него.
— Разбира се, че иска. Това е най-забавното. Нали затова сме дошли в този лагер насред противната джунгла — махна с ръка Питър към гората навън. — Заради това и заради забележителната кухня. Ти не си ли тук по тази причина? — впери поглед в мен той.