Свих рамене.
— Не знам. Не съм свирила с толкова много хора, поне не с толкова сериозни хора.
Питър се почеса зад ушите.
— Така ли? Нали каза, че си от Орегон? Не си ли работила с „Портланд Чело Проджект“?
— С кого?
— Авангарден ансамбъл от виолончелисти. Много интересни.
— Не живея в Портланд — промърморих смутена, че изобщо не съм чувала за „Чело Проджект“.
— А с кого свириш?
— С други хора. Предимно със студенти от колежа.
— А с оркестър? С камерен ансамбъл? Със струнен квартет?
Поклатих глава, припомняйки си как една от студентките, които ми даваха уроци, ме канеше да свирим в квартет. Отказах, защото да свиря само с нея беше едно, а да свиря с напълно непознати хора — съвсем друго. Винаги съм смятала, че виолончелото е самотен инструмент, но вече започвах да се чудя дали самотницата не съм аз.
— Хм. Как изобщо поддържаш ниво? — попита Питър. — Не искам да звуча като гадняр, но нали точно така постигаш добро ниво? Като в тениса. Ако партньорът ти не струва, пропускаш удари и сервисът ти е слаб, обаче ако играеш с първокласен играч, се оказваш до мрежата и изпращаш страхотни удари.
— Не знам — признах на Питър и се почувствах като най-скучния и затворен човек на света. — Не играя тенис.
Следващите няколко дни минаха като в мъгла. Изобщо нямам представа защо бяха изнесли каяците. Нямахме никакво време за забавления. Поне за такива забавления. Ставахме в шест и половина, закусвахме в седем, всеки се упражняваше сам три часа сутринта и следобед, а преди вечеря имаше репетиция с оркестъра.
Дотогава бях свирила само с неколцина музиканти, затова първите дни с оркестъра бяха същински хаос. Музикалният директор на лагера, който беше и диригент, успя криво-ляво да ни разположи и после успяваше само да ни организира да свирим най-основните части за произволно време. На третия ден ни раздаде няколко приспивни песни на Брамс. Първото ни изпълнение беше мъчително. Инструментите не се сливаха, а се блъскаха като камъни, попаднали в косачката.
— Ужас! — крещеше той. — Как си мислите, че ще свирите в професионален оркестър, след като не можете да изсвирите в ритъм една приспивна песен? Още веднъж!
След около седмица започна да ми се получава и за пръв път усетих какво е да си бурмичка от цялата машина. Чувах челото по съвсем нов начин, усещах как по-ниските му тонове влизат в съзвучие с по-високите тонове на виолата, как инструментът ми дава основа на дървените духови в другия край на оркестрината. И макар човек да смята, че ако е част от група, може да се поотпусне, да не внимава много как звучи заедно с всички останали, всъщност е точно обратното.
Седях зад седемнайсетгодишна изпълнителка на виола, която се казваше Елизабет. Беше сред най-добрите музиканти в лагера — приета бе в Кралската музикална консерватория в Торонто, — а освен това беше красива като модел: висока, царствена, с кожа с цвят на кафе и скули, които можеха да дълбаят в леда. Бих се изкушила да я намразя, ако не свиреше толкова прекрасно. Ако не внимаваш, виолата стърже зловещо дори в ръцете на опитни музиканти. Само че Елизабет изтръгваше чист, бистър и лек звук. Докато я слушах как свири и я наблюдавах колко дълбоко потъва в музиката, ми се искаше и аз да можех да свиря така. И дори по-хубаво. Искаше ми се не само да свиря по-добре от нея, а имах усещането, че дължа на Елизабет, на групата и на себе си да свиря на нейното ниво.
— Звучи доста добре — каза Саймън към края на лагера, след като ме чу да свиря една част от Концерт за виолончело №2 от Хайдн, произведение, което не спираше да ме тормози, откакто за пръв път опитах да го свиря миналата пролет. — С това ли ще се състезаваш за концерта?
Кимнах. И после се ухилих широко, просто не се сдържах. След вечеря и преди да угасят лампите двамата със Саймън вадехме виолончелата си навън и изнасяхме импровизирани концерти в здрача. Редувахме се да се предизвикваме на дуети с виолончела, в които всеки се опитваше да надсвири другия. Непрекъснато се състезавахме, все се опитвахме да видим кой ще успее да изсвири нещо по-добре, по-бързо, по памет. Беше много приятно и вероятно една от причините да се чувствам толкова добре по отношение на Хайдн.
— А, някой май е адски самоуверен. Да не мислиш, че ще ме биеш? — попита Саймън.
— На футбол определено — пошегувах се. Саймън често повтаряше, че е черната овца в семейството си не само понеже е гей и е музикант, но и защото е „нескопосан футболист“.