Саймън се престори, че съм го уцелила в сърцето. После се засмя.
— Случват се смайващи неща, когато престанеш да се криеш зад този тромав звяр — кимна той към виолончелото ми. Поклатих глава в отговор. Той ми се усмихна. — Е, не се надувай толкова. Само да чуеш моя Моцарт. Звучи като ангелски хор, мамка му.
Тази година никой от двама ни не спечели солото. Спечели го Елизабет. Нужни ми бяха още четири години, но накрая грабнах соловото изпълнение.
21,06 ч.
— Разполагам точно с двайсет минути, преди мениджърът ни адски да се вкисне — отеква дрезгавият глас на Брук Вега във вече притихналото фоайе на болницата. Значи това е идеята на Адам: Брук Вега, богинята на инди музиката и вокалистката на „Бикини“. Издокарана с типичните си лъскави дрехи — тази вечер те са къса разкроена пола, мрежести чорапи, високи черни кожени ботуши, красиво оръфана фланелка на групата „Шутинг Стар“, върху която е навлякла ретро кожена наметка, и големи кръгли тъмни очила — тя изпъква във фоайето на болницата като щраус в кокошарник. Заобиколена е от хора: Лиз и Сара, Майки и Фици, съответно ритъм китарист и басист на групата, както и неколцина групари от Портланд, които почти не познавам. Със светлопурпурната си коса Брук е като слънце, около което се въртят боготворящите го планети. А Адам е като луна — дръпнал се е настрани и поглажда брадичката си. Ким изглежда шокирана отдън душа, все едно в сградата са влезли марсианци. Може пък да е, понеже Ким обожава Брук Вега. Всъщност Адам също я обожава. Освен мен това бе едно от малкото общи неща помежду им.
— Ще те изведа оттук след петнайсет минути — обещава Адам и навлиза в границите на нейната галактика.
Брук пристъпва към него и изгуква:
— Адам, скъпи, държиш ли се?
Обгръща тялото му в прегръдка, сякаш са стари приятели, но аз знам, че днес се виждат за пръв път — предния ден Адам призна, че се притеснява от срещата. Сега обаче звездата се държи, все едно му е първа приятелка. Явно така въздейства сцената на хората. Докато тя прегръща Адам, забелязвам как всички момичета и момчета във фоайето ги наблюдават жадно и вероятно си мечтаят собственото им гадже да е горе в тежко състояние, та и тях Брук да ги гушне утешително.
Не мога да не се запитам, ако бях там, ако гледах това като предишната Миа, щях ли също да завиждам? Но пък ако бях предишната Миа, Брук Вега нямаше да цъфне във фоайето на болницата като участник в мащабния замисъл на Адам да ме види.
— Добре, деца. Време е да действаме. Адам, какъв е планът? — пита Брук.
— Ти си планът. Единственото, което ми хрумна, е да се качиш горе и да вдигнеш врява.
Брук облизва надутите си като ужилени устни.
— Това ми е любимото. Какво да направя според теб? Да надам дивашки рев? Да се съблека? Да разбия някоя китара? Чакай малко! Мамка му, не си нося китарата.
— Можеш да изпееш нещо — предлага някой.
— Какво ще кажете за старата песен на „Смитс“ „Момиче в кома“? — обажда се друг.
Адам пребледнява от това рязко връщане в действителността, а Брук извива вежди в строг укор. Всички стават сериозни.
Ким се прокашля.
— С нищо няма да ни бъде от полза, ако Брук отвлече вниманието във фоайето. Трябва да се качим горе в интензивното и после някой да извика, че Брук Вега е тук. Това може би ще свърши работа. Ако ли не, може да попееш. Искаме само да подмамиш навън няколко любопитни медицински сестри и онази начумерена главна сестра. Когато излезе и ни види всичките в коридора, ще е твърде заета да се справя с нас и Адам ще може да се шмугне вътре.
Брук измерва Ким с преценяващ, изпитателен поглед. Ким с измачканите черни панталони и грозния пуловер. После Брук се усмихва и хваща под ръка най-добрата ми приятелка.
— Вече имаме план. Да палим моторетката, деца.
Поизостанах, наблюдавайки процесията от групари да пердаши по коридора. Шумотевицата, която вдигаха, тежките им боти и високите гласове, жужащи още по-силно поради усещането за спешност, отеква в притихналата вътрешност на болницата и вдъхва живец на това място. Помня, че веднъж гледах едно предаване за старческите домове, където водели кучета или котки, за да разведрят малко възрастните и умиращи пациенти. Може би всички болници трябва да въведат групи от вдигащи шумотевица рокаджии, които да вкарват силен импулс в сърцата на отмалелите пациенти.
Спират пред асансьора и чакат цяла вечност да дойде достатъчно празна кабина, за да се качи цялата група. Решавам, че искам да съм до тялото си, когато Адам се добере до интензивното отделение. Дали ще усетя докосването му? Докато те чакат пред асансьора, аз хуквам нагоре по стълбите.