Повече от два часа ме е нямало в интензивното и много неща са се променили. На едно от празните легла е настанен нов пациент, мъж на средна възраст, чието лице изглежда като сюрреалистична картина: половината е наглед нормално, дори красиво, а другата половина е кървава пихтия с шевове и марли, сякаш преди броени секунди се е взривил. Сигурно е огнестрелна рана. По тези места се случват много ловни инциденти. Изчезнал е друг пациент — онзи, който целият беше в бинтове и марли и не личеше мъж ли е, жена ли е. На негово място е настанена жена, чиято шия е обездвижена с една от онези яки.
А мен са ме изключили от респиратора. Помня, че социалната работничка каза на баба, дядо и леля Даян, че това е положителен признак. Спирам да проверя дали се чувствам различно, но не усещам нищо, поне физически. Така е още откакто бях в колата сутринта и слушах Бетовеновата Соната за виолончело №3. Сега, когато вече дишам сама, стената с моята апаратура пиука значително по-малко, затова сестрите по-рядко се отбиват при мен. Сестра Рамирес, онази с ноктите, ме проверява от време на време, но всъщност е заета с новопристигналия с половината лице.
— Мили боже! Това Брук Вега ли е? — чувам някой да пита с абсолютно престорен драматизъм пред автоматичните врати на интензивното. Никога досега не съм чувала някой от приятелите на Адам да говори толкова възпитано. Явно това е хигиеничната им болнична версия на „мамичката му мръсна“.
— Да не би да говориш за Брук Вега от „Бикини“? Онази, дето беше на корицата на списание „Спин“ миналия месец? Тук, в болницата? — Това вече е Ким. Звучи като шестгодишно хлапе, което рецитира репликите си от училищна пиеса за здравословното хранене: „Всеки ден трябва да се ядат плодове и зеленчуци, нали?“
— Да, точно така — отговаря дрезгавият глас на Брук. — Тук съм да поднеса порция рокендрол на всички хора в Портланд.
Две от по-младите сестри, които сигурно слушат рок радио или гледат Ем Ти Ви и са чували за „Бикини“, вдигат поглед с развълнувано и любопитно изражение. Чувам ги да си шепнат, нетърпеливи да узнаят дали наистина е Брук, или просто доволни от неочакваната промяна в рутината.
— Да, точно така. Затова реших да изпея една песен. Едно от любимите ми. Казва се „Заличителят“ — казва Брук. — Някой иска ли да ми държи ритъм?
— Трябва ми нещо, с което да почуквам — отговаря Лиз. — Ще се намери ли писалка или нещо подобно?
Любопитството на сестрите и санитарите от интензивното вече е силно изострено и те се запътват към вратата. Наблюдавам как цялата сцена се разиграва като на киноекран. Стоя до леглото си, приковала поглед в двойната врата в очакване тя да се отвори. Цялата тръпна от напрегнато очакване. Мисля си за Адам, за успокоителното му докосване, за това, че направо се разтапям, когато той разсеяно гали ямката на шията ми или се опитва да стопли с дъха си студените ми длани.
— Какво става тук? — пита по-възрастната медицинска сестра. И изведнъж всички сестри от етажа вперват поглед в нея, не в Брук. Никой не понечва да й обясни, че навън стои прочута поп звезда. Мигът отлита. Усещам как напрежението ми се превръща в разочарование. Вратата няма да се отвори.
Чувам как навън Брук започва да напява думите от „Заличителят“. Пее хубаво — дори без съпровод, дори през двойната автоматична врата.
— Веднага повикайте охраната! — изръмжава сестрата.
— Давай, Адам — провиква се Лиз. — Сега или никога. Пълен напред.
— Върви! — крясва и Ким, внезапно превърнала се в пълководец. — Ние ще те прикриваме.
Вратата се отваря. И вътре се изсипват пет-шест пънкари, Адам, Лиз, Фици, някакви непознати и накрая Ким. Навън Брук продължава да пее, като че ли е дошла в Портланд, за да изнесе точно този концерт.
Адам и Ким се втурват в интензивното с решително и дори щастливо изражение. Смаяна съм от издръжливостта им, от тайните им запаси от сила. Иде ми да заподскачам и да им ръкопляскам, както правех на детските бейзболни срещи на Теди, когато обикаля трета база и тръгва за хоумрън. Трудно ми е да го повярвам, но докато гледам Ким и Адам в действие, се чувствам почти щастлива.
— Къде е тя? — провиква се Адам. — Миа?
— В ъгъла, до килера с материалите! — провиква се някой в отговор. Нужна ми е минутка, за да си дам сметка, че това е сестра Рамирес.
— Охрана! Хванете го! Хванете го! — крясва начумерената сестра. Забелязала е Адам сред всички останали нарушители и лицето й е порозовяло от гняв. Двама служители от болничната охрана и двама санитари се втурват вътре.