— Пич, това Брук Вега ли е? — пита единият, докато сграбчва Фици и го мята към изхода.
— Май да — отговаря другият, хваща Сара и я повежда навън.
Ким ме забелязва.
— Адам, ето там е! — виква тя, обръща се да ме погледне и писъкът утихва в гърлото й. — Тук е — повтаря Ким, но този път простенва.
Адам я чува и започва да си проправя път към мен, преодолявайки сестрите. А когато застава пред долната част на леглото ми, протяга ръка да ме докосне. Ей сега ще усетя допира му. Неочаквано се сещам за първата ни целувка на концерта на Йо-Йо Ма, когато преди самата целувка не си давах сметка, че толкова силно копнея да усетя устните му върху своите. Не съм съзнавала колко силно жадувам за ласката на Адам досега, когато почти я усещам с тялото си.
Почти. Но най-неочаквано Адам се отдръпва от мен. Двама служители от охраната го хващат за раменете и го дърпат рязко назад. Един от същите тези стиска Ким за лакътя и я повежда навън. Тя вече се е отпуснала и не се съпротивлява.
В коридора Брук продължава да пее. Щом вижда Адам, млъква.
— Съжалявам, скъпи — казва. — Трябва да бягам, че ще закъснея за концерта. Или ще ме арестуват. — После поема надолу по коридора, следвана от двама санитари, които й искат автограф.
— Обади се на полицията — провиква се възрастната сестра. — Да дойдат да го арестуват.
— Ще го заведем в стаята на охраната. Такива са разпоредбите — отговаря й единият от охраната.
— Ние не можем да арестуваме — добавя другият.
— Просто го разкарайте от отделението ми. — Прокашля се и се обръща. — Госпожице Рамирес, дано не сте подстрекавали тези хулигани.
— Не, разбира се. Аз бях в склада. Не съм присъствала на цялата бъркотия — отговаря тя. Така добре лъже, че лицето й нищо не издава.
Възрастната сестра плясва с ръце.
— Добре, шоуто свърши, връщайте се на работа!
Тръгвам след Адам и Ким — водят ги към асансьорите. Пъхвам се вътре заедно с тях. Ким изглежда замаяна, сякаш някой я е рестартирал и тя още не е съвсем включила. Устните на Адам са мрачно стиснати. Не мога да разбера дали ще се разплаче, или ей сега ще фрасне един юмрук на охраната. За негово добро се надявам да е първото. За свое се надявам да е второто.
Долу охраната помъква Адам и Ким към коридор с тъмни кабинети. Точно преди да влязат в една от малкото стаи, в които свети, чувам някой да крещи името на Адам.
— Адам. Спри! Ти ли си?
— Уилоу? — провиква се Адам.
— Уилоу? — промърморва Ким.
— Извинете, но къде ги водите? — крещи Уилоу на охранителите и се втурва към тях.
— Съжалявам, но заловихме тези двамата в опит да проникнат в интензивното отделение — обяснява единият.
Уилоу ги настига. Още е облечена с болничните си дрехи, което е странно, понеже обикновено при първа възможност смъква „ортопедичните одежди“, както ги нарича. Дългата й къдрава кестенява коса изглежда мазна и отпусната, все едно е забравила да я мие през последните седмици. А бузите й, обикновено румени като ябълки, сега са бледи.
— Извинете, аз съм медицинска сестра в Сидър Крийк. Бях на обучение тук, така че, ако искате, можем да отидем да изясним случая с Ричард Карудърс.
— Кой е той? — пита единият от охраната.
— Завеждащ връзки с обществеността — отговаря другият и се обръща към Уилоу. — Няма го. Сега не е работно време.
— Имам домашния му телефон — казва Уилоу и размахва мобилния си като оръжие. — Едва ли ще се зарадва, ако му се обадя сега и му кажа как болницата се отнася с човек, който се опитва да посети тежко ранената си приятелка. Знаете, че завеждащият цени състраданието не по-малко от ефикасната работа, а това определено не е уместно отношение към някой, който е загрижен за своя любим човек.
— Само си вършим работата, госпожо. Изпълняваме заповеди.
— Какво ще кажете да спестя неприятностите и на двама ви и да поема нещата оттук. Семейството на пациентката се е събрало на горния етаж и чакат тези двамата. Ето, ако имате някакви проблеми, кажете на господин Карудърс да се свърже с мен. — Бръква в чантата си, изважда една визитна картичка и им я подава. Единият охранител я разглежда, подава я на другия, който също я разглежда и вдига рамене.
— Може да си спестим бумащината — казва и пуска Адам, чието тяло се отпуска тежко като свалено от пръта плашило. — Извинявай, хлапе — тупва той Адам по рамото.