Вече не съм сигурна, че мястото ми е на този свят. Не съм сигурна, че искам да се събудя.
През живота си съм ходила само на едно погребение, и то на човек, когото познавах слабо.
Можех да отида на погребението на леля Гло, която почина от остър панкреатит. Само че тя съвсем ясно беше заявила своята последна воля в завещанието си. Никакви традиционни служби, никакво погребение на семейния парцел. Искаше да бъде кремирана и прахът й да бъде разпръснат със свещен индиански ритуал някъде в планината Сиера Невада. Баба беше доста ядосана от този факт и от леля Гло като цяло, която според нея винаги се опитвала да привлече внимание към това колко е различна, дори и след смъртта си. В крайна сметка баба бойкотира разпръсваното на праха, а след като тя не отиде, нямаше причина и ние, останалите, да го правим.
Питър Хелман, моят приятел тромбонист от музикалния лагер, почина преди две години, но аз разбрах едва когато отново отидох на лагер и него го нямаше. Малцина от нас знаеха, че той има лимфома. Това му е странното на музикалния лагер — през лятото се сближаваш с хората, но по силата на неписано правило не поддържате връзка през останалата част на годината. Бяхме приятели за лятото. Така или иначе, в лагера ни имаше концерт в памет на Питър, но това не беше погребение.
Кери Гифорд беше музикант в града, част от обкръжението на мама и на татко. За разлика от татко и от Хенри, които с напредването на възрастта създаваха семейства и се превърнаха по-скоро в ценители, отколкото в изпълнители на музика, Кери остана неженен и верен на първата си любов: да изпълнява музика. Свиреше в три групи и работеше като озвучител в един местен клуб — идеална схема, понеже поне една от бандите му имаше участие там всяка седмица, така че той просто се качваше на сцената и поверяваше контрола над апаратурата на някой друг, макар че понякога се налагаше да скача долу до пулта и лично да настройва мониторите. Познавах Кери от малка и ходех на концерти с татко и с мама, а после го опознах допълнително по нов начин, когато с Адам станахме гаджета и отново тръгнах по концерти.
Една вечер бил на работа — озвучавал концерта на една портландска група, наречена „Клод“ — и просто рухнал върху пулта. Умрял, преди да пристигне линейката. Мозъчна аневризма, представете си.
Смъртта на Кери предизвика голяма бъркотия в града ни. Той беше постоянно присъствие тук — открит човек със завладяващо поведение и с буйна коса, сплетена на плитки. Пък и беше млад, само на трийсет и две години. Всичките му познати смятаха да отидат на погребението, което щеше да се проведе в родното му градче — някъде в планината на два часа път. Мама и татко щяха да ходят, Адам също. Така че, макар да се чувствах малко като натрапник, който цъфва неканен в деня на нечия смърт, реших и аз да отида с тях. Теди остана при баба и дядо.
Стигнахме до родния град на Кери с цял керван от автомобили, натъпкани в една кола с Хенри и с Уилоу, която беше толкова бременна, че коланът не можеше да обхване издутия й корем. Всички се изреждаха да разказват забавни истории за Кери. За Кери с левите убеждения, който решил да протестира срещу войната в Ирак, като накара няколко типа да се издокарат с женски дрехи и да се явят пред местната наборна комисия. За Кери, заклетия атеист, който мразеше комерсиализирането на Коледа, поради което всяка година организираше в клуба антиколедни тържества, на които различни групи се състезаваха коя ще изсвири най-изопачената версия на коледна песен. След това Кери приканваше всички да натрупат смахнатите си коледни подаръци на огромна купчина насред клуба. И противно на разпространеното мнение, той не изгаряше подаръците на огромен огън, а ги даряваше в „Сейнт Винсънт де Пол“.
Докато всички разказваха за Кери, настроението в колата беше оживено и весело, все едно отивахме на цирк, не на погребение. Обаче това ни се струваше подходящо, струваше ни се вярно на нрава на Кери, който винаги преливаше от неудържима енергия.
На погребението обаче стана обратното. Беше адски потискащо — и не само защото беше погребение на човек, починал трагично млад и без друга причина, освен злополучните си артерии. Погребението беше в огромна църква — странно решение предвид явния атеизъм на Кери, — но и тази част беше разбираема. Къде другаде да се проведе едно погребение? Проблемът беше самата служба. Очевидно свещеникът изобщо не познаваше Кери, защото, когато говореше за него, се изразяваше само най-общо: какво добро сърце имал Кери и как, макар да било тъжно, че е умрял, той бил получил „небесната награда“.