Освен това вместо музикантите от групите му или хората от града, в който беше живял Кери през последните петнайсет години, да кажат няколко хубави думи за него, някакъв негов чичо от Боиси стана и разказа как го научил да кара колело, когато бил шестгодишен, като че ли това е някакъв решаващ момент от живота на Кери. И накрая въпросният чичо ни увери, че Кери вече е при Исус. Забелязах, че мама цялата почервенява, когато чичото изтърси това, и се притесних да не би да се обади. Ние ходехме на църква понякога, така че мама не беше противник на религията, обаче Кери категорично беше и понеже мама се отнасяше адски закрилнически към хората, които обича, приемаше обидите към тях лично. По тази причина приятелите й понякога я наричаха Мама Мецана. В края на службата, завършила с вълнуваща версия на „Вятър в крилете“ на Бет Мидлър, от ушите на мама буквално излизаше пушек.
— Добре, че Кери е мъртъв, понеже направо щеше да откачи от това погребение — отбеляза Хенри. След църквата бяхме решили да пропуснем организирания обяд и се отбихме в едно ресторантче.
— „Вятър в крилете“? — възкликна Адам, хвана ръката ми разсеяно и опита да стопли неизменно студените ми пръсти с дъха си. — Че какво й е на „Небесна благодат“? По традиция…
— Не ти ли се повръща от нея? — вметна Хенри. — По-добре щеше да е „Три малки птички“ на Боб Марли. Тази песен щеше да е подходяща за Кери. Нещо в памет на истинската му същност.
— Погребението не беше в памет на живота на Кери — изръмжа мама и гневно дръпна шала си. — Беше като укор за живота му. Все едно отново го убиха.
Татко успокоително покри с длан свития юмрук на мама.
— Хайде стига. Беше само една песен.
— Не беше само една песен — рязко отвърна мама и дръпна ръката си. — Важно е какво се криеше зад нея. Целият този цирк! Ти поне би трябвало да разбираш.
Татко сви рамене и се усмихна тъжно.
— Може би, но не мога да се сърдя на семейството му. Предполагам, че погребението е било начин да си върнат сина.
— Моля те — поклати глава мама. — Ако си искат сина, защо не проявят уважение към живота, който е избрал да живее? Защо нито веднъж не му дойдоха на гости? Защо не подкрепяха музиката му?
— Не знаем какво е било мнението им за всичко това — отговори татко. — Нека да не ги съдим прибързано. Сигурно е страшно мъчително да погребеш детето си.
— Не мога да повярвам, че ги оправдаваш — възкликна мама.
— Не е така. Просто ми се струва, че отдаваш твърде голямо значение на избора на музиката.
— На мен пък ми се струва, че бъркаш съчувствието с мекушавост!
Татко трепна почти незабележимо, но достатъчно, за да накара Адам да стисне ръката ми, а Хенри и Уилоу да се спогледат. Хенри се намеси в защита на татко, струва ми се.
— Твоите родители са различни — каза той на татко. — Те са старомодни, но винаги са били на твоя страна, каквото и да правиш, дори в най-щурите ти дни, а ти винаги си бил добър син и добър баща. Винаги си се прибирал за неделния обяд.
Мама се изсмя шумно, като че ли думите на Хенри доказваха правотата й. Всички се извърнахме към нея и слисаните ни изражения прекъснаха смеха й.
— Май съм се разчувствала прекалено — каза тя. Татко явно схвана, че в момента не може да очаква друго извинение. Покри дланта й със своята и този път мама не се дръпна.
Татко се поколеба, преди да се обади:
— Мисля, че погребенията много приличат на самата смърт. Човек има желания, прави планове, но в крайна сметка нищо не е в негова власт.
— Не е вярно — възрази Хенри, — не и ако съобщиш желанията си на когото трябва. — Обърна се към Уилоу и заговори на издутината на корема й. — Добре ме чуйте, семейство. Забранявам на моето погребение хората да са облечени в черно. А що се отнася до музиката, искам поп от старата школа, например „Мистър Ти Експириънс“. Ясно? — погледна той Уилоу.
— „Мистър Ти Експириънс“. Ще се погрижа.
— Благодаря. А ти какво искаш, скъпа?
— Пусни „П.П. Ти разтърси света ми“ на „Ийлс“. И искам зелено погребение, нали се сещаш — под някое дърво. Насред природата. И без цветя. Докато съм жива, ми подарявай колкото искаш божури, но умра ли, по-добре направи от мое име дарение на „Лекари без граници“.
— Предвидила си всички подробности — отбеляза Адам. — Понеже си медицинска сестра ли?
Уилоу вдигна рамене.
— Според Ким това е проява на задълбоченост — казах. — Тя смята, че светът се дели на хора, които си представят собствените си погребения, и хора, които не го правят, а умните и артистични личности, естествено, попадали в първата категория.