— Ти в коя си? — попита ме Адам.
— Аз искам „Реквием“ на Моцарт — отговорих и се обърнах към мама и татко. — Не се тревожете, не мисля да се самоубивам.
— Моля те — отвърна мама и настроението й се подобри, докато разбъркваше кафето си. — Като малка си фантазирах най-подробно за погребението си. Как безотговорният ми баща и всички приятели, които са ме разочаровали, ще реват над ковчега ми, който, естествено, ще е червен, и ще звучи Джеймс Тейлър.
— Нека позная — намеси се Уилоу, — „Огън и дъжд“?
Мама кимна, двете с Уилоу се засмяха и скоро всички на масата се кискахме като луди и по лицата ни се стичаха сълзи. А после се разплакахме, дори аз, макар да не познавах Кери добре. Плачехме и се смеехме, смеехме се и плачехме.
— А сега какво? — попита Адам мама, когато се успокоихме. — Още ли имаш слабост към господин Тейлър?
Мама се сепна и примигна силно — така прави, когато се замисли за нещо. После протегна ръка и погали татко по бузата в рядък изблик на публична проява на чувства.
— Според идеалния ми сценарий моят мекушав съпруг с огромно сърце и аз ще умрем бързо и едновременно, когато сме на деветдесет и две. Не съм сигурна как. Може би на сафари в Африка, понеже в бъдещето вече ще сме богати, така си фантазирам… Ще се разболеем от някаква екзотична болест, една вечер ще заспим съвсем здрави и повече няма да се събудим. И никакъв Джеймс Тейлър. На погребението ни ще свири Миа. Ако успеем да я откраднем за малко от Нюйоркската филхармония, разбира се.
Татко грешеше. Наистина, за погребението си може и да нямаш избор, но понякога избираш дали да умреш. Не мога да се отърся от мисълта, че част от желанието на мама се сбъдна. Тя си отиде заедно с татко, но аз няма да свиря на погребението й. Възможно е нейното погребение да бъде и мое и в тази мисъл има нещо утешително. Да си отидеш заедно със семейството си. Да умрете като семейство. Никой да не остане. Струва ми се обаче, че мама няма да е доволна. Всъщност Мама Мецана щеше да е бясна заради начина, по който се развиват събитията днес.
2,48 ч.
Пак съм на изходна позиция. Върнах се в интензивното. Тоест, тялото ми се върна. Аз през цялото време си седя тук и съм толкова изтощена, че не мога да помръдна. Иска ми се да заспя. Да имаше някаква упойка за мен или поне нещо, което да накара света да замълчи. Искам да бъда като тялото си, безмълвна и безжизнена, глина в ръцете на друг. Нямам достатъчно сила затова решение. Изричам думите. „Не го искам.“ Озъртам се в интензивното и се чувствам малко нелепо. Едва ли и останалите жестоко пострадали хора в отделението изгарят от удоволствие, че са тук.
Тялото ми не отсъства за дълго от интензивното. Няколкочасова операция. Кратък престой в реанимацията. Не знам точно какво ми е било и за пръв път днес наистина не давам и пет пари. Не съм длъжна. Не съм длъжна да се старая толкова. Вече си давам сметка, че да умреш, е лесно. Трудно е да живееш.
Пак съм включена към респиратора и отново върху очите ми има лепенки. Не я разбирам тази работа с лепенките. Да не би лекарите да се опасяват, че ще се събудя насред операцията и ще се ужася от скалпелите и от кръвта? Като че това може вече да ме трогне! Две медицински сестри, прикрепената към мен и сестра Рамирес, се приближават до леглото ми и проверяват мониторите. Изричат поредица от цифри, които вече са ми толкова познати, колкото и собственото ми име: кръвно налягане, пулс, дишане. Сестра Рамирес се е превърнала в съвсем различен човек в сравнение с вчера следобед, когато ме докараха. Гримът й се е изтрил и косата й е полепнала по главата. Все едно ей сега ще заспи права. Сигурно дежурството й скоро приключва. Ще ми липсва, но се радвам, че ще може да се махне от мен, от това място. И аз бих искала да се махна и мисля, че ще го направя. Струва ми се, че е просто въпрос на време да реша как да се измъкна.
Няма и петнайсет минути, откакто съм се върнала в леглото, когато се появява Уилоу. Минава решително през двойната врата и отива да поговори със сестрата на бюрото. Не чувам какво казва, обаче долавям тона й: учтив, внимателен, но категоричен. Когато излиза от стаята няколко минути по-късно, се усеща промяна. Уилоу е взела нещата в свои ръце. Начумерената сестра отначало изглежда ядосана, явно си казва: „Коя пък е тази, че ще ме командва“. Но после се примирява и вдига ръце. Нощта е била тежка. Дежурството й почти приключва. Защо да си прави труда? Не след дълго аз и всичките ми шумни и нахакани посетители вече няма да бъдат неин проблем.