Дали мама и татко са решили? Съмнявам се, че са имали време да вземат такова съдбовно решение, а и не допускам, че биха ме зарязали тук. Ами Теди? Той поискал ли е да си отиде заедно с мама и татко? Знаел ли е, че аз още съм тук? Дори да е знаел, не го виня, задето е избрал да си отиде без мен. Теди е мъничък. И сигурно се е страхувал. Изведнъж си го представям сам и изплашен и за пръв път в живота си се надявам баба да е права за ангелите. Моля се те да са толкова заети да утешават Теди, че да нямат време да мислят за мен.
Не може ли някой друг да реши вместо мен? Не може ли да получа пълномощник за пред смъртта? Или да постъпя като бейзболните отбори, когато играта вече е напреднала и те се нуждаят от стабилен батсман, който да върне момчетата на хоума? Не може ли да ме замести резервен играч, който да довърши играта?
Баба си отиде. Уилоу си отиде. В интензивното е спокойно. Затварям очи. Когато ги отварям отново, виждам дядо. Седи съвсем безшумно, но по бузите му се стичат сълзи и цялото му лице е мокро. Никога не съм виждала някой да плаче така. С безшумни, но прочувствено бликнали сълзи, все едно в главата му е пуснато невидимо кранче. Сълзите капят по одеялото ми, по току-що сресаната ми коса. Пльок. Пльок. Пльок.
Дядо не трие лицето си, не си духа носа. Просто оставя сълзите да си текат. А когато кладенецът на скръбта пресъхва за миг, той пристъпва напред и ме целува по челото. Като че ли се кани да си тръгне, но после отново се навежда над леглото ми, надвесва се над ухото ми и прошепва:
— Ако искаш да си отидеш, не се притеснявай — успокоява ме той. — Всички искат да останеш. И аз го искам повече от всичко през живота си. — Гласът му се накъсва развълнувано. Млъква, прокашля се, поема си въздух и продължава. — Но това е моето желание, ще разбера, ако ти искаш друго. Затова исках просто да ти кажа, че ще разбера, ако си отидеш. Ако трябва да ни напуснеш, ако искаш да престанеш да се бориш, така да бъде.
За пръв път, откакто разбрах, че Теди също си е отишъл, усещам как нещо в мен се отпуска. Усещам, че дишам. Знам, че не е възможно дядо да е онзи резервен играч от последните ининги, на когото се надявах. Той няма да откачи дихателната ми тръба, няма да ми даде свръхдоза морфин, нищо подобно. Но днес за пръв път някой признава какво съм изгубила. Знам, че онази служителка от социалните предупреди баба и дядо да не ме разстройват, но признанието на дядо и позволението, което ми даде току-що, са истинска благодат.
Дядо не ме оставя. Тежко се отпуска отново на стола. Тихо е. Толкова тихо, че почти чуваш сънищата на другите хора. Толкова тихо, че можете едва ли не да ме чуете как казвам на дядо:
— Благодаря.
Когато мама роди Теди, татко още свиреше на барабани в същата група, в която си беше още от колежа. Бяха издали няколко диска, ходеха на турне всяко лято. Бандата изобщо не беше голяма, но си имаха почитатели на северозапад и в различни колежански градове оттук до Чикаго. Странното беше, че имаха и група фенове в Япония. Непрекъснато получаваха писма от японски тийнейджъри, които ги молеха да отидат да свирят там и ги канеха да нощуват в домовете им. Татко винаги казваше, че ако отидат, ще вземе и нас с мама. Ние двете научихме няколко японски думи за всеки случай. Коничиуа. Аригато. Но до заминаване така и не се стигна.
След като мама оповести, че е бременна с Теди, първите признаци за предстоящи промени станаха видими, когато татко се записа на шофьорски курс. На трийсет и три години. Беше опитал да остави мама да го научи да шофира, но тя била прекалено нетърпелива, така казваше той. Мама пък твърдеше, че татко много се засягал от критика. Затова дядо извеждаше татко по пустите междуселски пътища с пикапа си точно както беше постъпвал и с другите си деца — само дето те всички се бяха научили да шофират шестнайсетгодишни.
Сетне дойде ред на подмяната на гардероба, но ние не я забелязахме веднага. Костюмите не замениха изведнъж тесните черни джинси и фланелките на групата. Най-напред от сцената слязоха фланелките и мястото им заеха ризи от изкуствена коприна от 50-те, които татко си купуваше на втора ръка, но после модата им се върна и вече се налагаше той да си ги купува от скъпите магазини за ретро облекло. След това в кофата заминаха джинсите, с изключение на един безукорен чифт тъмносини „Ливайс“, които татко си гладеше и обуваше през уикендите. През останалото време носеше спретнати панталони без ръб с маншети. Но когато няколко седмици след раждането на Теди татко се отказа от коженото си яке — безценното му протъркано рокерско яке с разнищения леопардов колан, — най-сетне осъзнахме, че е в ход огромно преобразяване.