— Може да опитам. Всъщност винаги съм слушал музиката на баща ти, но съвсем тихо. Признавам, не си падам много по електрическата китара, не ми е по вкуса. Но въпреки това музиката ми харесваше. Особено думите. Когато беше на твоите години, баща ти измисляше страхотни истории. Сядаше ей на тази масичка и ги записваше, после ги даваше на баба ти да ги напечата и накрая той рисуваше картинки. Забавни истории за животни, но истински и умни животни. Напомняха ми на онази книжка за прасето и за паяка — как се казваше?
— „Мрежата на Шарлът“?
— Точно тя. Винаги съм смятал, че баща ти ще бъде писател. И в известен смисъл имах усещането, че точно така е станало. Текстовете, които пише за песните си, са поезия. Вслушвала ли си се внимателно какво казва?
Поклатих глава, неочаквано засрамена. Не знаех, че татко е писал текстове на песни. Той не пееше, затова си мислех, че хората пред микрофона са автори и на текста. Но стотици пъти съм го виждала в кухнята с китара и с бележник. Просто не събрах две и две.
Вечерта, когато се прибрахме, се качих в стаята си с дисковете на татко и със своя дискмен. Прегледах обложките, за да видя кои песни е писал татко, и после старателно извадих текстовете. Чак когато ги видях черно на бяло в тетрадката си по химия, разбрах какво е имал предвид дядо. Текстовете на татко не бяха просто римувани думички. Бяха нещо повече. И особено една песен, озаглавена „В очакване на мъст“, която слушах и четох отново и отново, докато не я запомних. Беше от втория албум и беше единствената бавна песен, която са свирили. Звучеше почти като кънтри и вероятно се дължеше на краткото увлечение на Хенри по народния пънк. Толкова пъти чух песента, че започнах да си я тананикам, без да се усетя:
— Какво пееш, Миа? — попита татко, когато ме хвана да изнасям серенада на Теди, докато бутах количката му из кухнята в безуспешен опит да го приспя.
— Твоята песен — признах стеснително и неочаквано се почувствах така, сякаш навлизам в личното пространство на татко. Нередно ли беше да пееш музиката на други хора без тяхно позволение?
Татко обаче изглеждаше доволен.
— Моята Миа пее „В очакване на мъст“ на моя Теди. Ама че работа! — Наведе се да разроши косата ми и да погъделичка Теди по пълната бузка. — Е, няма да ти преча. Продължавай. Аз ще поема това — каза той и хвана дръжката на количката.
Неудобно ми беше да пея пред него, затова просто тананиках, но после и татко се присъедини и двамата тихо попяхме, докато Теди заспа. Татко сложи пръст на устните си и ми даде знак да го последвам в дневната.
— Искаш ли да поиграем на шах? — попита той. Открай време се опитваше да ме научи да играя, но според мен играта изискваше прекалено големи усилия.
— Какво ще кажеш да поиграем на дама? — попитах.
— Добре.
Играехме мълчаливо. Когато беше ред на татко, аз крадешком поглеждах към мъжа, облечен с риза, и се мъчех да си спомня бързо избледняващия образ на другия мъж с изрусена коса и кожено яке.
— Татко?
— Аха?
— Може ли да те попитам нещо?
— Винаги.
— Мъчно ли ти е, че вече не свириш в оркестъра?
— Не — отговори той.
— Ама изобщо ли?
Сивите очи на татко срещнаха моите.
— Каква е причината за всичко това?
— Говорих с дядо.
— А, разбирам.
— Така ли?
Татко кимна.
— Дядо смята, че по някакъв начин ми е оказал натиск да променя живота си.
— А така ли е?
— Може би косвено да. С това какъв човек е, какъв баща.
— Но ти беше добър баща и когато свиреше в групата. Най-добрият баща. Не искам да се отказваш заради мен — казах и усетих как нещо ме стисна за гърлото. — Мисля, че и Теди не би искал.
Татко се усмихна и ме потупа по ръката.