— Аз стоях до полунощ! — провикна се Теди. — Видях топката да пада по телевизията в дванайсет. В Ню Йорк, Нали знаеш? Ако се преместиш там, ще ме вземеш ли да го видя на живо? — попита той.
— Разбира се, Теди — отговорихме престорено въодушевление. Заминаването ми в Ню Йорк изглеждаше все по-реално и макар че тази мисъл по принцип ме изпълваше с напрегнато и противоречиво вълнение само като си представих как двамата с Теди се мотаем самички в новогодишната вечер в Ню Йорк, се почувствах непоносимо самотна.
Мама ме изгледа с извити вежди.
— Днес е първият ден от Новата година, затова пет пари не давам, че се прибираш чак сега. Обаче ако имаш махмурлук, ще те накажа.
— Нямам. Изпих една бира. Просто съм изморена.
— Просто изморена ли? Сигурна ли си? — Мама ме стисна за китката и ме завъртя към себе си. Забеляза измъченото ми изражение и наведе глава настрани, сякаш искаше да попита дали съм добре. Свих рамене и прехапах устни, за да не се разплача. Мама кимна. Подаде ми чаша кафе и ме поведе към масата. Поднесе ми чиния с яхния и дебела филия квасен хляб и макар да не допусках, че съм гладна, устата ми се напълни със слюнка, коремът му закурка и изведнъж усетих вълчи глад. Нахраних се мълчаливо под зоркия поглед на мама. След като всички останали също се нахраниха, тя ги изпрати в хола да гледат новогодишното карнавално шествие по телевизията.
— Всички вън! — нареди тя. — Двете с Миа ще измием.
След като всички излязоха, мама се обърна към мен и аз просто се строполих на гърдите й, разплаках се и освободих цялото напрежение и несигурност от последните няколко седмици. Тя стоеше мълчаливо и ме остави да ридая, заровила лице в пуловера й. Когато престанах, ми подаде гъбата.
— Ти мий, аз ще бърша. И ще си говорим. Винаги ми се е струвало успокояващо: топлата вода, сапунът…
Мама взе кърпата за съдове и двете се заловихме на работа. Разказах й за Адам и за мен.
— Изкарахме заедно съвършена година и половина, толкова съвършена, че изобщо не съм се замисляла за бъдещето. За вероятността двамата да поемем в различни посоки.
Усмивката на мама беше едновременно тъжна и изпълнена с разбиране.
— Аз съм се замисляла.
Обърнах се към нея. Гледаше през прозореца навън, където две врабчета се къпеха в една локва.
— Знам, знам. Какво разбира едно глупаво дете от любов?
Мама спря да бърше един тиган.
— Нямах това предвид. Всъщност тъкмо обратното. Вие с Адам според мен никога не сте били типичните „гаджета от гимназията“ — каза мама и описа с пръсти тавички във въздуха. — Връзката ви няма нищо общо с пиянското търкаляне на задната седалка на шевролета на някой тип, което се броеше за връзка, когато аз бях гимназистка. Вие изглеждахте, и все още изглеждате, истински и дълбоко влюбени. — Тя въздъхна. — Обаче седемнайсет години са доста неудобна възраст за влюбване.
Думите й предизвикаха усмивка на устните ми и коремът ми леко се отпусна.
— Аз ли не знам! — казах. — Макар че, ако и двамата не бяхме музиканти, можехме да отидем в колеж и всичко да си бъде наред.
— Това си е измъкване, Миа — възрази мама. — Всички връзки са трудни. Понякога се отличават с хармония, друг път с какофония точно както е и в музиката. Няма нужда аз да ти го обяснявам.
— Да, май си права.
— Пък и вас точно музиката ви събра. Баща ти и аз винаги сме смятали така. Вие и двамата обичахте музиката, когато се влюбихте един в друг. И с мен и татко ти стана почти същото. Не свирех, но слушах музика. За късмет, бях малко по-голяма, когато се запознахме.
Не бях казвала на мама какво ми отговори Адам вечерта след концерта на Йо-Йо Ма, когато го попитах защо е избрал мен. Че музиката се е оказала неразделна част от всичко.
— Така е, обаче усещам, че музиката ще ни раздели.
Мама поклати глава.
— Това са глупости. Музиката не прави такива неща. Животът може да ви поведе по различни пътища, но всеки от вас ще реши по кой точно път да поеме. — Обърна се с лице към мен. — Адам не се опитва да те разубеди да отидеш в „Джулиард“, нали?
— Не повече, отколкото аз се опитвам да го накарам да се премести в Ню Йорк. Пък и въобще цялата тази работа е абсурдна. Може и да не ме приемат.
— Да, може. Но със сигурност ще учиш някъде. Това е ясно за всички ни. Същото важи и за Адам.
— Той поне може да учи някъде и да продължи да живее тук.
— Може би, поне засега — сви рамене мама.
Закрих лицето си с ръце и поклатих глава.