— Какво ще правя? — попитах жално. — Чувствам се в безизходица.
Мама ме стрелна състрадателно с поглед.
— Не знам. Но знам, че ако искаш да останеш, за да бъдеш с него, аз ще те подкрепя, макар че сигурно го казвам само защото мисля, че няма да можеш да се откажеш от „Джулиард“. Но бих разбрала, ако предпочетеш любовта, любовта към Адам, пред любовта към музиката. И в двата случая печелиш. И в двата случая губиш. Какво да ти кажа? Любовта е скапана работа.
След това двамата с Адам обсъдихме въпроса още веднъж. Бяхме в Къщата на рока, седяхме на неговия дюшек и той свиреше акорди на акустичната си китара.
— Може и да не ме приемат — казах. — Може да уча тук, с теб. Донякъде ми се иска да не ме приемат, за да не се налага да избирам.
— Ако те приемат, изборът вече е направен, нали? — попита Адам.
Да, беше. Щях да замина. Това не означава, че щях да престана да обичам Адам или че ще се разделим, но мама и Адам имаха право — нямаше да се откажа от „Джулиард“.
Адам помълча около минута, дърпайки струните на китарата си толкова силно, че за малко да не го чуя какво казва:
— Не искам да съм човекът, който да те спира. Ако беше обратното, ти щеше да ме пуснеш да замина.
— Донякъде вече съм го направила. В известен смисъл ти си заминал. В твоя си „Джулиард“ — казах.
— Знам — призна тихо Адам, — но още съм тук. И съм лудо влюбен в теб.
— И аз — уверих го. След това престанахме да говорим известно време и Адам засвири непозната мелодия. Попитах го какво свири.
— Казва се „Гаджето ми заминава за Джулиард и ме оставя с разбито и печално сърце“ — отговори той, пеейки с пресилено носов глас. После се усмихна със стеснителната и глуповата усмивка, която усещах, че блика от най-истинската част от личността му. — Майтапя се.
— Добре — казах.
— Почти — додаде той.
5,42 ч.
Адам си тръгна. Хукна неочаквано навън, като се провикна към сестра Рамирес, че е забравил нещо важно и ще се върне възможно най-бързо. Вече беше изхвърчал през вратата, когато тя го осведоми, че дежурството й скоро свършва. Всъщност тя тъкмо си тръгна, но едва след като се погрижи да осведоми сестрата, застъпила на мястото на старата начумереница, че на „младежа с тесните панталони и чорлавата коса“ му е позволено да ме види, когато се върне.
Не че има значение. Уилоу вече е поела нещата в свои ръце. Цяла сутрин командва парада. След дядо, баба и Адам при мен се отби леля Кейт. После леля Даян и чичо Грег. Накрая влязоха и братовчедите ми. Уилоу търчи напред-назад и очите й блестят. Намислила е нещо, но не знам дали целта й е да домъква близките ми, за да удължи земните ми дни, или просто ги води, за да се сбогуват с мен.
Сега е ред на Ким. Горката Ким! Има вид на човек, който е нощувал в контейнер за смет — косата й се е развихрила в страшен бунт и по-голямата част се е измъкнала от развалената плитка. Облечена е в един от своите „лайняни пуловери“, така ги нарича — зеленикави, сивкави, кафеникави безформени дрехи, каквито майка й винаги й купува. Отначало Ким примижава срещу мен, сякаш съм ярка и ослепителна светлина. Но след това явно привиква със светлината и решава, че макар да приличам на зомби, макар от всички отвори по тялото ми да стърчат тръби, макар по тънкото одеяло от превръзките да се е процедила кръв, аз все още съм си Миа, а тя все още си е Ким. А какво обичат Миа и Ким да правят най-много? Да си говорят.
Ким се настанява на стола до леглото ми.
— Как си? — пита.
Не съм сигурна. Изтощена съм, но в същото време посещението на Адам ме направи… Не знам каква. Развълнувана. Разтревожена. Будна, определено будна. Макар да не усещах допира му, присъствието му някак ме развълнува. Тъкмо започнах да изпитвам признателност, и той изхвърча, както дявол бяга от тамян. Адам беше посветил последните десет часа на опитите си да ме види, а сега, след като беше успял, си тръгна само след десет минути. Може би го уплаших. Може би не иска да се нагърбва с това. Може би аз не съм единствената пъзла тук. В крайна сметка целия предишен ден си мечтаех той да дойде, а когато най-накрая залитайки се появи в интензивното, бях готова да избягам, само да имах сили.
— Няма да повярваш каква щура нощ — казва Ким. После започва да ми разказва. За истерията на майка си, за това как се разревала пред роднините ми, които се отнесли много благосклонно към цялата случка. За кавгата между тях двете пред театър „Рузвелт“ пред група хипари и пънкари. Когато Ким се разкрещяла на разреваната си майка „да се стегне и да започне да се държи като зрял човек“, а после решително се отправила към някакъв клуб и зарязала госпожа Шайн на тротоара, група типове с кожени дрехи с капси и шпори и с коси в ярки цветове я поздравили с възторжени възгласи и пляскане на длани. Разказва ми за Адам, за категоричното му намерение да влезе вътре да ме види, за това, че след като го изритали от интензивното, той повикал на помощ приятелите си музиканти, които изобщо не били снобарски позьори, за каквито ги мислела. После ми разказва за благотворителното посещение на рок звезда в болницата заради мен.