Разбира се, на мен ми е известно почти всичко от нещата, които ми разказва Ким, но тя няма откъде да го знае. Освен това ми е приятно да ми разказва за днешния ден. Харесва ми, че Ким разговаря с мен съвсем нормално, както стори баба по-рано, просто си бъбри и разтяга локуми, все едно седим на верандата у дома, пием кафе (в нейния случай карамелено айс фрапучино) и си клюкарим.
Не знам дали след като умре, човек си спомня нещата, които са му се случвали приживе. Логично е да не ги помни. Логично е, като умреш, да се чувстваш като преди раждането си, тоест — да си сред едно голямо нищо. Само че поне за мен годините преди раждането ми не са съвсем нищо. Мама и татко току разкажат някаква история — как татко хванал първата си сьомга заедно с дядо, или пък мама ще си спомни невероятния концерт на „Дед Муун“, на който ходили с татко на първата си среща — и аз получавам силно дежа вю. Не просто имам усещането, че съм чувала историята и преди, а и че съм я преживявала. Представям си как седя на брега на реката, докато татко изважда розовата риба от водата, макар че по онова време той бил едва на дванайсет години. Понякога обаче спомените са толкова истински, толкова дълбоки, толкова лични, че ги бъркам със свои собствени.
С никого не съм споделяла за тези „спомени“. Мама сигурно би казала, че вече съм била там — като яйцеклетка в яйчника й. Татко би се пошегувал, че двамата с мама толкова често са ме изтезавали с подобни разкази, че най-накрая неволно са ми промили мозъка. А баба би казала, че може би вече ме е имало като ангел, преди да избера да стана дете на мама и татко.
Сега обаче се чудя. Сега се надявам. Защото, когато си отида, искам да си спомням Ким. И искам да я помня такава: как разказва забавна история, как се кара с лудата си майка, как някакви пънкари й ръкопляскат, как се показва на висота, как намира в себе си сили, които не е допускала, че има.
С Адам е друго. Да си спомням за Адам е равносилно на това отново да го изгубя, а аз не съм сигурна, че мога да го понеса отгоре на всичко останало.
Ким вече ми разказва за операция „отвличане на вниманието“, когато Брук Вега и десетина пъстри пънкари връхлетели болницата. Разказва ми, че преди да стигнат до интензивното, тя толкова се страхувала да не загазят, но щом нахлули в отделението, усетила прилив на въодушевление. А когато пазачът я сграбчил, изобщо не била изплашена.
— Все се питах какво по-лошо може да се случи. Да отида в затвора? Мама да получи истеричен припадък? Да ме накаже за цяла година? — Млъква за малко. — След случилото се днес обаче това е нищо. Дори затворът е фасулска работа в сравнение с това да те изгубя.
Вече разбирам, че Ким ми разказва тази история, за да остана жива. Вероятно не съзнава, че по някакъв странен начин забележката й ме освобождава точно както позволението на дядо. Знам, че Ким ще се чувства ужасно, ако умра, но освен това се замислям над думите й, над това, че не се страхува, че затворът е нищо в сравнение с това да ме загуби. Така разбирам, че Ким ще се оправи. Загубата ми ще й причини болка; такава болка, която отначало не ти изглежда реална, а когато проумееш, че е реална, дъхът ти спира. Вероятно останалата част от последната й година в гимназията ще е отвратителна, понеже сълзливите съболезнования заради смъртта на най-добрата й приятелка ще я подлудят, а и понеже ние с нея наистина нямаме други близки приятели в училище. Обаче Ким ще се справи. Ще продължи напред. Ще напусне Орегон. Ще отиде в колеж. Ще си има нови приятели. Ще се влюби. Ще стане фотограф, но такъв, че да не й се налага да лети с хеликоптер. И със сигурност ще е по-силна личност заради онова, което е изгубила днес. Имам чувството, че ако човек преживее нещо подобно, ще стане поне малко неуязвим.
Знам, че съм малко лицемерна. Ако е така, не трябва ли да остана? Да преодолея трудностите с войнишко упорство? Може би ако имах някакъв опит, ако се бях сблъскала с повече разруха през живота си, щях да съм по-подготвена. Не че животът ми е бил съвършен. Преживяла съм разочарования, чувствала съм се много самотна, безсилна, гневна и всякакви други противни неща, които всички изпитват. Но поне ми е спестено разбитото сърце. Така и не закоравях достатъчно, за да се справя с онова, с което ще трябва да се справя, ако остана.