Сега Ким ми разказва как Уилоу я спасила от сигурен затвор. Докато ми описва как Уилоу взела в ръце цялата болница, в гласа й долавям възхищение. Представям си, че Ким и Уилоу се сприятеляват, макар да имат двайсет години разлика. Щастлива съм, като ги виждам мислено как пият чай или ходят на кино, все още свързани с невидимата верига на едно вече несъществуващо семейство.
Сега Ким се зае да изрежда всички хора, които в момента са в болницата или са били тук през деня, като ги отмята на пръсти:
— Баба ти и дядо ти, лелите и чичовците ти, братовчедите ти. Адам, Брук Вега и разните там дрънкалници, които дойдоха с нея. Другите от групата на Адам: Майк, Фици, Лиз и приятелката й Сара, които са долу в чакалнята, откакто ги изгониха от интензивното. Професор Кристи, която дойде с колата си и остана половината нощ, после си тръгна, за да поспи няколко часа и да си вземе душ, преди ангажимента, който имала сутринта. Хенри и бебето пътуват насам в момента, понеже бебето се събудило в пет часа и Хенри ни се обади и каза, че повече не може да стои вкъщи. Аз и мама — завършва изброяването Ким. — Страхотия. Изгубих им бройката, но бяха много хора. И други се обадиха и изразиха желание да дойдат, но леля ти Даян ги моли да почакат, понеже и ние тук вече създаваме достатъчно неприятности. Май има предвид най-вече мен и Адам.
Ким млъква и се усмихва за част от секундата. След това издава смешен шум — нещо средно между прокашляне и прочистване на гърлото. И друг път съм я чувала да го прави: когато събира смелост, когато се готви да скочи от скалите в освежителната вода на реката.
Цялото това изреждане има смисъл — продължава тя. — В момента в чакалнята има двайсетина човека. Някои са ти роднини. Други не са. Но всички ние сме твоето семейство.
Млъква. Привежда се над мен и кичурчета от косата й гъделичкат лицето ми. Целува ме по челото.
— Все още имаш семейство — прошепва.
Миналото лято се случи така, че организирахме у дома тържество по случай Деня на труда. Беше доста натоварено лято. Аз ходих на лагер. След това ходихме в семейната вила на баба в Масачусетс. Почти не видях Адам и Ким през лятото. Родителите ми се оплакваха, че не са виждали Хенри, Уилоу и бебето от месеци. „Хенри каза, че вече прохождала“, отбеляза татко една сутрин. Седяхме в дневната пред вентилатора и се мъчехме да не се разтопим. В Орегон имаше рекордни жеги. В десет часа сутринта вече беше почти трийсет градуса.
Мама погледна в календара.
— Тя вече е на десет месеца. Как лети времето! — Изгледа ни двамата с Теди. — Как изобщо е възможно да имам дъщеря, която тази година завършва гимназия? И кога, по дяволите, малкото ми момченце, се озова във втори клас?
— Не съм момченце — изстреля Теди в отговор, видимо засегнат.
— Извинявай, хлапе, но ако не си родим друго бебе, ти винаги ще си останеш малкото ми момченце.
— Още едно ли? — попита татко с престорена тревога.
— Спокойно, шегувам се… за повечето неща — успокои го мама. — Да видим как ще се почувствам, когато Миа замине за колежа.
— През декември ще стана на осем. А когато стана мъж, ще трябва да ми викате Тед — осведоми ги Теди.
— Нима? — разхилих се и от носа ми пръсна портокалов сок.
— Така ми каза Кейси Карсън — заяви Теди, решително стиснал устни.
Родителите ми и аз изстенахме. Кейси Карсън беше най-добрият приятел на Теди, всички много го харесвахме и смятахме, че родителите му са много мили хора, затова просто не проумявахме защо са кръстили сина си с това нелепо име.
— Е, щом Кейси Карсън казва така — изкисках се аз, а след мен се засмяха мама и татко.
— Какво смешно има? — попита Теди.
— Нищо, дребосък — увери го татко. — От жегата е.
— Днес може ли да пуснем пръскачката? — попита Теди. Татко му обеща да пуснат пръскачката следобед, въпреки молбата на губернатора да пестим вода това лято. Молбата му подразни татко, който заяви, че ние в Орегон търпим дъжда осем месеца годишно и би трябвало да нямаме притеснения, свързани с икономията на водата.
— Естествено, че може — обеща татко на Теди. — Наводни цялата градина, ако искаш.
Теди явно се успокои.