— Ако бебето може да ходи, значи може да мине и под пръскачката. Ще я пуснете ли с мен?
Мама погледна татко.
— Не е лоша идея. Мисля, че Уилоу не е на работа днес.
— Ще си направим барбекю — оповести татко. — Днес е Денят на труда, а печенето на месо на тази жега със сигурност се брои за труд.
— Освен това фризерът ни е пълен с пържоли от времето, откакто баща ти реши да поръча половин теле — допълни мама. — Така че защо не?
— Може ли и Адам да дойде? — попитах.
— Разбира се — отвърна мама. — Напоследък не го виждаме често този младеж.
— Така е. Групата започна да пробива — осведомих ги. Тогава напредъкът им ме вълнуваше. Искрено и изцяло. Баба съвсем отскоро ми беше пуснала мухата за „Джулиард“, но още не се бях вързала. Не бях решила дали ще кандидатствам. И отношенията ми с Адам още не се бяха усложнили.
— Ако рок звездата иска да сподели един скромен пикник с реликви като нас — пошегува се татко.
— Ако рок звездата търпи мен, значи ще изтърпи и реликви като вас — отвърнах също с шега. — Смятам да поканя и Ким.
— Колкото сме повече, толкова по-весело ще бъде — възкликна мама. — Ще вдигнем купон като едно време.
— Когато по земята бродели динозаври ли? — попита Теди.
— Точно така — увери го татко. — Когато по земята бродеха динозаври и ние с мама бяхме млади.
Дойдоха двайсетина човека. Хенри, Уилоу, бебето, Адам, който доведе Фици, Ким, която доведе братовчедка, пристигнала на гости от Ню Джързи, плюс цяла група приятели на родителите ми, с които не се бяха виждали от цяла вечност. Татко изнесе старото ни барбекю от мазето и цял следобед го търка. Изпекохме пържоли и понеже се намирахме в Орегон, направихме и вегетариански бургери и сандвичи с тофу. Имаше диня, която държахме студена в кофа с лед, и салата, зеленчуците за която бяха купени от фермата за екологични продукти, която бяха основали приятели на мама и на татко. Двете с мама изпекохме три пая с боровинки, собственоръчно набрани от мен и от Теди. Пиехме пепси от старомодните бутилки, които татко откри в стар магазин в провинцията и се кълна, че бяха по-вкусни от кутийките. Може би се дължеше на факта, че е адски горещо или понеже организирахме партито в последния момент, или понеже всичко е по-вкусно на грила, но това беше едно от онези угощения, които знаеш, че ще останат незабравими.
Когато татко пусна пръскачката за Теди и за бебето, всички останали също решиха да минат под струите. Оставихме я пусната толкова дълго, че кафеникавата трева се превърна в хлъзгава локва и аз се зачудих дали губернаторът няма лично да пристигне и да ни нареди да изключим пръскачката. Адам ме гъделичкаше, смеехме се и обикаляхме моравата. Беше толкова горещо, че не си направих труда да се преоблека със сухи дрехи, а просто отивах да се намокря отново, когато се изпотях прекалено. Към края на деня лятната ми рокля беше станала корава. Теди си беше свалил ризата и целият беше омазан с кал. Татко му каза, прилича на едно от момчетата от „Повелителят на мухите“6.
Когато започна да се стъмва, повечето хора си тръгнаха, за да гледат фойерверките в университета или за да послушат концерта на група „Озуолд Файв—0“ в града. Остана малка група, в която бяха Адам, Ким, Уилоу и Хенри. Когато се поразхлади, татко запали огън на моравата и си пекохме бонбони маршмелоу. След това се появиха музикалните инструменти. Барабанът на татко от къщи, китарата на Хенри от колата му, резервната китара на Адам от моята стая. Всички свириха заедно и пяха: песни на татко, песни на Адам, стари песни на „Клаш“, стари песни на „Уайпърс“. Теди танцуваше край нас и русата му коса отразяваше златистите пламъци. Помня как наблюдавах всичко, усещах онзи гъдел в гърдите и си казвах: ето това е щастието.
В един момент татко и Адам престанаха да свирят и ги видях да си шепнат за нещо. Влязоха вътре, уж за да си вземат още бира. Но когато се върнаха, носеха виолончелото ми.
— О, не, няма да изнасям концерт — заявих.
— Не искаме да изнасяш концерт — каза татко. — Искаме да свириш с нас.
— Няма да стане.
От време на време Адам се опитваше да ме подмами на „джам сешън“ с него и аз винаги отказвах. Напоследък на шега предлагаше да си правим дуети на „въздушна китара“ и „въздушно виолончело“ и аз не бях склонна да се съглася на нищо повече.
— Защо не, Миа? — попита Ким. — Не си чак такъв сноб по класическата музика.
— Не е заради това — възразих и изведнъж изпаднах в паника. — Просто двата стила не си пасват.
6
Роман алегория от британския писател Уилям Голдинг, издаден през 1954 г. и превърнал се в класика на британската литература и в бестселър. — Б.пр.