— Според кого? — попита мама с извити вежди.
— Да бе, човек не би допуснал, че си падаш по музикалната сегрегация — пошегува се Хенри.
Уилоу завъртя отчаяно очи заради Хенри и се обърна към мен.
— Красавице, моля те, отдавна не съм те чувала да свириш — помоли се тя, люлеейки бебето на ръце, за да го приспи.
— Хайде, Мий — подкани ме Хенри. — Тук си сред свои.
— Абсолютно — подкрепи го Ким.
Адам хвана ръката ми и стисна вътрешната страна на китката ми с пръсти.
— Направи го заради мен. Наистина ми се иска да посвирим заедно. Само веднъж.
Понечих да поклатя глава и да заявя за пореден път, че челото ми няма място на джам сешън и изобщо в света на рока и на пънка. Обаче тогава погледнах към мама, която ми се подсмихваше предизвикателно, и към татко, който почукваше лулата си и си придаваше небрежен вид, за да не ми оказва натиск, и към Теди, който подскачаше нагоре-надолу (макар че според мен просто се беше надумкал с бонбони, не че толкова искаше да ме чуе как свиря), към Ким, Уилоу, Хенри, които се взираха в мен с наистина сериозни погледи, и към Адам, който винаги, когато свирех, изглеждаше горд и изпълнен с благоговение. И малко се уплаших да не би да се изложа, да не успея да се впиша, да представя лошо изпълнение. Но всички ме гледаха толкова настойчиво и толкова искаха да се включа, че явно най-лошото възможно нещо не беше изпълнението ми да се окаже слабо.
Затова свирих. И макар че сигурно не бихте ми повярвали, челото не звучеше никак лошо с всичките онези китари. Всъщност звучеше направо удивително.
7,16 ч.
Сутрин е и вътре в болницата утрото е друго — шумолят чаршафи, проясняват се погледи. В някои отношения болницата изобщо не заспива. Светлините стоят включени, медицинските сестри остават будни, но макар навън да е още тъмно, разбираш, че нещата се разбуждат. Лекарите се връщат, повдигат безцеремонно клепачите ми, осветяват ме с фенерчетата си и си нахвърлят някакви бележки смръщени, като че ли съм ги разочаровала.
Вече пет пари не давам. Изморих се от всичко това, а и то скоро ще свърши. Социалната работничка също се върна. Май не е успяла да се наспи. Очите й все още са натежали, къдравата й коса е чорлава. Чете картона ми и слуша какво й съобщават медицинските сестри за моята пълна с премеждия нощ, а от това умората й сякаш още повече нараства. Върнала се е и сестрата със синьо-черната кожа. Поздравява ме и ме уверява, че много се радва да ме види отново тази сутрин, твърди, че си е мислила за мен през нощта и се е надявала да ме завари тук. После забелязва петното от кръв на одеялото ми, цъква с език и бързо отива да донесе ново одеяло.
След като Ким си тръгна, нямах други посетители. Май нямаше повече хора, пред които Уилоу да лобира за мен. Питам се дали сестрите са запознати с тази работа по вземането на решение. Сестра Рамирес със сигурност знаеше. Смятам, че и сестрата, която се грижи за мен сега, също знае, след като ме поздравява, че съм преживяла нощта. Уилоу вероятно също знае, съдейки по начина, по който ми изпраща всички тук. Сестрите много ми харесват. Дано да не приемат решението ми лично.
Толкова съм изтощена, че не мога дори да мигна. Просто въпрос на време е и част от мен се пита защо отлагам неизбежното. Знам защо. Чакам Адам да се върне. Струва ми се, че го няма от цяла вечност, но вероятно е било не повече от един час. Пък и нали ме помоли да почакам, така че ще почакам. Това поне мога да направя за него.
Очите ми са затворени, затова го чувам, препи да го видя. Чувам хрипливите бързи движения на дробовете му. Задъхан е, все едно е пробягал маратон. След това усещам мириса на потта му, мирис на чисто и на мускус, който бих си сложила в шишенца и бих слагала като парфюм. Отварям очи. Адам е затворил своите. Но клепачите му са подути и подпухнали — досещам се какво е правил. Затова ли се махна? За да си поплаче, без да го виждам?
Той не сяда на стола, а се стоварва на него като купчина дрехи на пода в края на дълъг ден. Закрива лицето си с ръце и си поема дълбоко въздух, за да се успокои. След малко отпуска ръце в скута си.
— Само чуй — казва с глас, който прозвучава като шрапнел.
Вече отварям широко очи. Надигам се колкото мога. И се заслушвам.
— Остани. — След тази едничка дума гласът на Адам секва, но той овладява емоцията си и продължава: — Нямам думи какво те сполетя. Ужасно е, обаче има за какво да живееш. Нямам предвид себе си. Аз просто… не знам. Може би дърдоря глупости. Знам, че съм в шок. Знам, че не съм успял да осмисля случилото се с родителите ти, с Теди… — Когато произнася името на Теди, гласът му одрезгавява и по лицето му се спуска лавина от сълзи. „Обичам те“, казвам си.