Чувам го как поема големи глътки въздух, за да се успокои. После продължава:
— Единственото, за което си мисля, е колко скапано би било животът ти да свърши тук и сега. Съзнавам, че животът ти и бездруго вече е пълна каша, каквото и да стане с теб сега. Не съм толкова глупав, за да си въобразявам, че мога да променя това, че изобщо някой би могъл. Обаче не мога да приема мисълта, че ти няма да остарееш, да имаш деца, да отидеш да учиш в „Джулиард“, да свириш на виолончело пред огромна публика, та тръпки да ги побият, както ме побиват мен всеки път, когато те видя да вдигаш лъка, всеки път, когато ми се усмихнеш. Ако останеш, ще направя каквото поискаш. Ще напусна групата, ще дойда с теб в Ню Йорк. Но ако искаш да се махна, и това ще направя. Говорих с Лиз и тя смята, че сигурно за теб ще е твърде болезнено да се върнеш към предишния си живот, че може би ще ти е по-лесно да ни заличиш. Би било ужасно, но ще го понеса. Ще те изгубя така, ако не те изгубя днес. Ще те пусна да си отидеш. Ако останеш.
Значи Адам ме пуска. Риданията му избухват и се посипват като юмруци по болезнена плът.
Затварям очи. Запушвам ушите си с ръце. Не мога да гледам това. Не мога да слушам.
Но в този момент преставам да чувам Адам. Чувам онзи звук, онова тихо ридание, което след миг се превръща в благозвучие. Виолончелото. Адам е поставил слушалки на безчувствените ми уши и слага айпода на гърдите ми. Извинява се, знаел, че това не ми е любимото произведение, но само него успял да намери. Увеличава звука и аз чувам как музиката се носи в утринния въздух. После ме хваща за ръка.
Свири Йо-Йо Ма. Изпълнява Andante con moto е poco rubato. Тихото пиано звучи почти като предупреждение. Ето че се включва челото като кървящо сърце. И тогава нещо в мен експлодира.
Седя на масата и закусвам със семейството си, пия горещо кафе, смея се на мустачките на Теди от шоколадови пръчици. Навън вали сняг.
На гробището съм. Три гроба под едно дърво на хълм, от който се вижда реката.
Лежа с Адам, положила глава върху гърдите му, на някакъв песъчлив речен бряг.
Чувам хората да произнасят думата „сирак“ и съзнавам, че говорят за мен.
Разхождам се в Ню Йорк с Ким, а небостъргачите хвърлят сенки по лицата ни.
Държа Теди в скута си, гъделичкам го и той се киска толкова силно, че се катурва.
Седя с виолончелото си, онова, което мама и татко ми подариха след първия ми рецитал. Пръстите ми галят дървото и ключовете, загладени от допира и от времето. Лъкът ми е застинал в готовност над струните. Гледам ръката си и я чакам да засвири.
Гледам ръката си, обхваната от ръката на Адам.
Йо-Йо Ма продължава да свири, пианото и виолончелото сякаш се изливат в тялото ми, както се изливат различните системи и кръвопреливания. Стремително и бясно се редуват спомените за живота ми, какъвто беше, мигновени картини за това, какъв ще бъде. Сякаш не успявам да ги догонвам, но те не спират да ме връхлитат и всичко се сблъсква в едно, а аз не издържам повече. Не мога така нито секунда повече.
Ослепителна светкавица, болка, която ме раздира за мъчителна секунда, безмълвен вик от натрошеното ми тяло. За пръв път усещам колко болезнено би било да остана.
Ала в този миг усещам ръката на Адам. Не просто я усещам, наистина я чувствам. Вече не седя, сгушена на стола. Лежа по гръб в болничното си легло, отново съм в тялото си.
Адам плаче и някъде вътре в тялото си аз също плача, понеже най-сетне чувствам. Чувствам не просто физическата болка, а всичко, което съм изгубила, при това толкова дълбоко и катастрофално, че в мен ще зейне същински кратер, който нищо не е в състояние да запълни. Но освен това чувствам всичко, което имам в живота си — тук включвам и онова, което съм изгубила, — както и огромната неизвестност, която бъдещето крие за мен. И това вече ми е прекалено. Чувствата се трупат и има опасност всеки момент да разпорят гърдите ми. Единственият начин да ги преодолея, е да се съсредоточа над ръката на Адам. Вкопчена в моята.
Неочаквано изпитвам нужда да стисна ръката му, както не съм се нуждаела от нищо друго през живота си. Не само той да ме държи, а и аз да откликна. Насочвам цялата си останала енергия към дясната си ръка. Нямам сили и ми е трудно. Най-трудното нещо, което съм правила. Мобилизирам цялата любов, която някога съм изпитвала, призовавам цялата сила, която баба, дядо, Ким, Уилоу и медицинските сестри са ми вдъхнали. Призовавам диханието, с което биха ме изпълнили мама, татко и Теди, ако можеха. Призовавам цялата си сила, съсредоточавам я като лазерен лъч върху пръстите и дланта на дясната си ръка. Представям си как ръката ми гали косата на Теди, как стиска лъка над виолончелото, преплела пръсти с пръстите на Адам.