— Хубаво — засмя се тя, — понеже кракът ми повече няма да стъпи на тази машина. И ти не го прави!
Иска ми се да кажа на Ким, че понякога просто нямаш избор.
Вратата на хеликоптера е отворена и носилката ми е натоварена заедно с всички тръбички и маркучета. Качвам се след нея. До мен се стоварва един лекар и продължава да помпи гумения балон, който явно диша вместо мен. След като излитаме, разбирам защо на Ким й е прилошало. Хеликоптерът не е като самолета — бърз куршум с плавен полет. Хеликоптерът прилича повече на хокейна шайба, запокитена в небето. Отскача нагоре-надолу, наляво-надясно. Нямам представа как тези хора съумяват да се грижат за мен, да разчитат ситните компютърни разпечатки и да управляват машината, като едновременно с това говорят за мен по слушалките. Как изобщо вършат тези неща, докато вертолетът се върти!
Пропадаме във въздушна яма и по всички правила би трябвало да ми прилошее, обаче не усещам нищо. Поне аз, наблюдаващата отстрани, не усещам. Пък и другата ми аз, на носилката, май също нищо не усеща. Отново се налага да се запитам дали не съм мъртва, но си казвам — не. Ако бях мъртва, нямаше да ме качат на този хеликоптер и нямаше да ме превозват над гъстата гора.
Освен това ми се иска да вярвам, че ако бях мъртва, мама и татко вече щяха да са ме потърсили.
Виждам колко е часът на контролния монитор. 10,37. Какво ли става долу, на земята? Уилоу разбрала ли е кой е спешният случай? Някой обадил ли се е на баба и дядо? Те живеят през един град от нас и аз много обичам да ходим на вечеря у тях. Дядо лови риба и сам приготвя пушена сьомга и стриди, които сигурно щяхме да хапнем с пухкавия тъмен бирен хляб на баба. После баба щеше да заведе Теди до огромните кофи за рециклиране на хартия и щеше да го пусне вътре да си търси списания. Напоследък е луднал по „Рийдърс Дайджест“. Обича да си изрязва комиксите и да си изработва колажи.
Какво ли прави Ким? Днес не сме на училище. Аз сигурно ще пропусна и утре, а тя ще реши, че отсъствам, понеже предната вечер до късно съм останала да слушам Адам и „Шутинг Стар“ в Портланд.
Портланд. Почти съм сигурна, че ме карат там. Пилотът на хеликоптера непрекъснато говори с Травма 1. От прозореца виждам извисяващия се връх Хуц. Следователно Портланд е близо.
Дали Адам вече е там? Снощи е свирил в Сиатъл, но след концерт винаги е напомпан с адреналин и шофирането му помага да се успокои. Обикновено другите от групата с радост му отстъпват волана, за да подремнат. Ако вече е пристигнал в Портланд, най-вероятно спи. Ще пием ли кафе в „Хоторн“, когато се събуди? Може да отидем да почетем в Японската градина. Така направихме последния път, когато ходихме заедно в Портланд, само че тогава беше по-топло. Знам, че по-късно следобед групата ще прави проба на звука. А после Адам ще излезе да ме посрещне. Отначало ще си помисли, че закъснявам. Откъде би могъл да знае, че всъщност съм подранила? Че съм пристигнала в Портланд сутринта, докато снегът още се е топял?
— Чувала ли си за онзи тип Йо-Йо Ма? — попита ме Адам. Беше през пролетта на моя десети клас и неговия единайсети. По онова време Адам вече няколко месеца ме наблюдаваше как репетирам. Учехме в държавно училище, но беше едно от напредничавите учебни заведения, за които все пишат по националните списания заради силния акцент върху обучението по различните изкуства. Наистина имахме много свободни часове, през които можехме да рисуваме в ателието или да свирим. Аз прекарвах своите в звукоизолираната зала в крилото по музика. Адам също ходеше там и свиреше на китара. Не на електрическа китара, на каквато свиреше в бандата. Изпълняваше само акустични парчета.
— Всички са чували за Йо-Йо Ма — завъртях очи аз.
Адам се ухили. За пръв път забелязах, че се усмихва накриво, че устната му е увиснала от едната страна. Посочи към двора с извит като кука пръст с пръстен:
— Там едва ли има и петима човека, които са чували за Йо-Йо Ма. И между другото, що за име е това? Да не е прякор от гетото или нещо подобно? Йо Мама?
— Китайско е.
Адам поклати глава и се засмя.
— Познавам много китайци. Казват се Уей Чин, Ли или нещо подобно. Нито един не е Йо-Йо Ма.
— Не богохулствай по адрес на маестрото — скастрих го, но неволно се засмях. Минаха няколко месеца, докато се убедя, че Адам не ме дразни, и след това започнахме да водим кратки разговори в коридора.
Въпреки това вниманието му ме озадачаваше. Не че Адам беше особено популярен — не беше известен спортист или бъдеща звезда, обаче беше готин. Готин, понеже свиреше в една банда с момчета от колежа в града. Готин, понеже си имаше собствен рокерски стил, скалъпен от магазините за ретро дрехи и гаражните разпродажби, а не от модерните бутици. Готин, понеже докато седеше с книга в столовата, изглеждаше истински щастлив, а не се преструваше просто защото няма къде или при кого да седне. Изобщо не беше така. Имаше си малка група приятели и голяма група почитатели.