Данте вече беше чул достатъчно.
— Пенхърст, донеси ми пътната чанта, която е под седалката на каретата. — После отново погледна към двамата мъже. — Господа, с нас е едно младо момиче, което намерихме в безсъзнание на пътя недалеч оттук. Ударена е лошо в главата. Не мисля, че ще живее кой знае колко дълго без медицинска помощ. Можете ли да ми кажете къде най-близо мога да намеря лекар, който да се погрижи за нея?
Едва тогава мъжът с мускета свали оръжието си.
— Казвате, наблизо сте я намерили. Ударена в главата? Ако бях на ваше място, милорд, щях да я върна обратно на мястото й колкото се може по-бързо. Може да е от селото и да е избягала по някакъв начин. Може да е заразена от чума. Вероятно се е опитала да се помоли на някоя минаваща карета да я качат и те да са я ударили по главата, за да не се приближава до тях. Както и да е, едва ли ще намерите знахар, дето да иска да я погледне.
Данте взе чантата от Пенхърст, извади отвътре малка кожена кесия и я хвърли към двамата мъже. Тя полетя през хладния нощен въздух и се приземи с дрънчене на пътя.
— Вземете парите, господа, и се погрижете да бъдат използвани за купуване на нужните продукти за хората от вашето село.
Мъжът с фенера вече се беше навел да вземе кесията и броеше парите на дланта си.
— Виж, Маки! Вътре има достатъчно всички да сме сити цял месец! Същинско състояние. Бог да ви благослови и пази, лорд Морган.
— Уайлдууд, имението на семейството ми, е разположено недалеч оттук, близо до Касълтън. Веднага щом пристигна и се настаня там, ще изпратя на селото ви допълнителни продукти чрез лорд Девъншир. Ако имате голяма нужда от нещо, уведомете ме и ще се погрижа да го получите. Кажете на преподобния Момпесън, че това, което вашето село е направило, за да спре разпространяването на болестта, е най-смелата и самопожертвователна постъпка, която някога съм виждал. Моля се да не изгубите нито човек повече. Всички вие сте достойни за похвала със смелостта си.
Данте се обърна да си върви, като освободи петлето вече за втори път тази нощ.
— На добър път, лорд Морган — рече мъжът с фенера.
— Аха — прибави този с мускета, наречен Маки. — Вие сте джентълмен и добър християнин, милорд.
Когато Данте се запъти към каретата, на сърцето му тежеше от мисълта за безнадеждното положение на тези хора. Не изпитваше задоволство от постъпката си. Оскъдното дарение не можеше да направи нищо, за да върне обратно тези, които бяха отишли на небето.
Никога ли нямаше да свърши тази болест? Почти две години вече чумата върлуваше из Англия. Говореше се, че няма семейство, което да не е засегнато от нея по някакъв начин. Тя прибираше добри и лоши, невинни и престъпници. Да, и преди бе имало епидемии, но никога в такива мащаби. Този път беше прибрала майка му. Хората с по-пуритански схващания наричаха чумата Божие наказание за слободията и разврата, настъпили след царуването на Протектората2. Други казваха, че това е началото на края на света, тъй дълго обещавания от Господа Ден на Страшния съд.
Никой не знаеше какво ще му донесе следващият ден. Всеки отчаяно жадуваше изкупление. Всички бяха започнали да се замислят за досегашния си начин на живот. Дори и Данте.
Когато графът стигна до вратата на каретата, Пенхърст излезе от сянката и се приближи до него.
— Милорд Морган, мислите ли, че това, дето казаха, може да е вярно?
— Кое по-точно, Пенхърст? — попита Данте, докато поставяше пистолета на мястото му.
Пенхърст посочи с очи покрития с плащ вързоп в каретата през отворената врата.
— Чух какво казаха онези двамата за момичето. Мислите ли, че може да носи чумата?
Данте погледна камериера. Помисли за майка си, която беше умряла от болестта; за разказите как се разпространявала по вятъра и заразявала всеки, до когото се докоснела. Вече бяха умрели толкова много, безброй. Спомни си слабичкото тяло на момичето, лежащо по средата на пътя. Лицето й беше тъй бледо. Спомни си и кръвта от рана та на главата й; кръв, която не можеше да бъде причинена от чумата. Знаеше какво трябва да направи.
— Не, Пенхърст. Макар и да разбирам и оценявам загрижеността ти, момичето е ранено и има нужда от помощ. Не можех да я оставя да умре сама на пътя, което със сигурност щеше да стане, макар че едва ли носи болестта. Щеше да умре от студ. Какъв мъж щях да бъда, ако дори ми минеше през ума подобно нещо?
— Да, милорд, но можете просто да я закарате до следващото село и да я оставите там…
— Пенхърст, ако не те познавах по-добре, щях да си помисля, че внезапно си станал женомразец. Ако не сме джентълмени, сме нищо, добри ми човече, и сме се заели да оправим света, да осигурим безопасност за всяка дама в беда.
2
Управлението на Англия от Оливър Кромуел (1653–1658) и сина му Ричард (1658–1659). — Б.пр.