Джилиън вече знаеше отговора на първия си въпрос, но попита, за да държи Гарик колкото се може по-далеч от действителността в момента:
— И Реджиналд е спечелил дуела?
Гарик поклати глава.
— Нямаше дуел и Клер остана със съпруга си и с кашата, която беше забъркала. Следващите няколко години се държа добре, най-вероятно с цел никой да не я заподозре, когато се опита да се избави от Реджиналд за втори път. И наистина никой не я заподозря. Тя се снабди с отрова от моя парфюмерист и започна да я дава на Реджиналд на малки дози, за да изглежда, че се е разболял от неизвестна болест. И тъкмо да го умори, ти откри малката й тайна в чекмеджето на нощната й масичка.
— Шишето — рече Джилиън. — Тя ми каза, че вътре имало парфюм.
Гарик изглеждаше изненадан:
— Значи си спомняш?
— Едва когато я видях в чекмеджето й.
— Първия път, когато толкова невинно си разпитала Клер за шишето, тя започна да се страхува, че отново може да се провали в опитите си да се отърве от Реджиналд, само че този път нямаше да й се размине толкова лесно. Ти може и да подозираше, че става нещо, но още не го бе разкрила напълно. Клер трябваше да направи нещо. Знаеше, че не може да отрови и теб; би изглеждало твърде подозрително. Трябваше да те няма; не завинаги, а достатъчно дълго, за да довърши Реджиналд и да заличи всякакви следи. Затова състави план. Убеди ме да те отвлека, за да може да довърши започнатото, като даде на Реджиналд последната, фатална доза. Аз трябваше да те държа далеч достатъчно време, за да може Реджиналд да умре и да бъде погребан дълго преди да си се върнала.
Джилиън поклати глава.
— А ти защо се съгласи?
— С Клер бяхме любовници. А и ти веднъж ме беше отблъснала. Това никак не ми хареса.
— Семейството ми щеше да разбере, че съм отвлечена. Не помислихте ли, че може да тръгнат да ме търсят?
— Не и ако им хрумнеше мисълта, че може да си избягала с някого. Всъщност това щеше да бъде потвърдено от дневника ти, в който щеше да пише, че си се влюбила в мен и си ми пристанала, тъй като си знаела, че баща ти никога няма да се съгласи да те даде на мен.
— И твоята награда за всичко това щеше да бъде зестрата ми. — Джилиън вече започваше да сглобява частите на мозайката. — Ето защо Клер е взела дневника ми. Не защото е искала да не прочета нещо. Искала е семейството ми да повярва, че съм избягала, за да се омъжа за теб, и да не ме търсят.
— След като научи, че си избягала от мен, не даде на баща ти дневника, в който пишеше, че си пристанала, но му пусна тази муха в главата, за да може той да забави известяването на властите. Когато ти се върна с Морган, тя накара баща ти да повярва, че Морган те е отвлякъл, а ти не можеше да си спомниш нищо. Това се вписваше твърде добре в плановете й. — Гарик я погледна. — За нещастие нещата излязоха извън контрол и сега нямам друг избор. Дори и да се оженим, Джилиън, Клер все ще намери някакъв начин да ме направи свое жертвено агне, когато всъщност тя е оста, покрай която се върти всичко. Да, нямам друг избор, освен да…
— Ами ако се върнем в Лондон заедно?
Джилиън знаеше, че ако остави Гарик да довърши думите си, нямаше да има възможност да направи нищо повече. Той щеше да я убие. Освен ако не го убедеше да опитат с друг план; план, който поне щеше да й осигури още малко време.
Гарик я погледна учудено:
— Какво искаш да кажеш с това „да се върнем заедно“?
— Можем да отидем при маркиза и да му кажем истината, цялата истина. Ще му кажем, че Клер е тровила Реджиналд и аз ще го уверя, че сега съжаляваш за ролята, която несъзнателно си изиграл.
Гарик я наблюдаваше внимателно. Слушаше я така, сякаш можеше да помисли над предложението й. Тя продължи:
— Ще му кажем всичко — как е откраднала дневника ми и как се е опитала да изкара, че Данте ме е отвлякъл, когато всъщност…
— Морган! — Гарик се изправи и на лицето му се изписа яростно презрение. — Само това те интересува, нали? Хич не ти пука какво ще стане с мен, просто искаш да се увериш, че твоят любовник ще остане чист. — Вдигна шпагата и я размаха безмилостно. — Бях идиот! Как можах изобщо да си помисля, че те е грижа за мен, когато всъщност си мислила само за Морган?
— Не, Гарик, послушай ме!
Гарик се хвърли към нея с шпагата.
— Писна ми вече да те слушам! — Вдигна оръжието си. — Ти трябваше да ме слушаш, но вместо мен избра Морган, Разгулния граф! И къде е сега твоят скъпоценен Данте?
— Обърни се, Фицуилям — долетя глас зад него, — и ще видиш сам.
Данте стоеше на скалистата издатина с извадена шпага. Острието й проблясваше на слънцето, Което се спускаше над планините зад него. Изглеждаше величествен. Джилиън искаше да изтича към него, но се въздържа. Гарик все още държеше шпагата си в опасна близост до нея.
— Всъщност не искаш да убиеш Джилиън — каза Данте и пристъпи напред. — Искаш мен. Ето твоята възможност. Хайде да видим дали ще можеш да свършиш тази работа по-успешно от отвличането на Джилиън.
Гарик се спусна към него с животински рев. Данте отби острието. Гарик отново атакува и двамата продължиха да си нанасят удари и да парират, а остриетата им проблясваха бързо като светкавици. Джилиън не можеше да направи нищо друго, освен да ги наблюдава. Започнаха да обикалят в кръг. Данте не сваляше очи от Гарик. Докато го гледаше със смъртоносно спокойствие, отби следващия удар и поряза ръката му.
Гарик погледна към раната. В очите му се появи дива ярост. Той отново се хвърли към Данте и продължи да го прави неотклонно след всяко париране. Отново се разделиха. Данте просто стоеше и чакаше противникът му да атакува. Изглеждаше така, сякаш знае всяко негово движение предварително. Всяка неуспешна атака още повече настървяваше Гарик.
Гарик се отдръпна и Данте направи първата си атака, като отново рани противника си, макар и леко. Гарик изкрещя — повече от яд, отколкото от болка, наведе се напред и се спусна към Данте с насочена към гърдите му шпага.
Данте се наведе, финтира с тяло и поряза бузата на Гарик. Разделиха се и той зачака следващата атака. Точно тогава Джилиън видя Озуел, който се приближаваше отзад с високо вдигнати ръце, в които държеше камък.
— Зад теб, Данте!
Обърна се точно навреме, за да избегне камъка. Той щеше да го удари в главата и да го повали. Гарик се възползва от разсейването и се спусна към гърба му.
— Не!
Джилиън видя, че Гарик се готви да забие шпагата си в гърба на Данте, изтича към него и сграбчи ръката му. Не знаеше какво трябва да направи; просто искаше да му попречи. Гарик изръмжа и я стисна за ръката.
— Ще ти прережа гърлото за това — каза той и я метна настрана.
Джилиън падна и удари главата си в голямата скала зад нея. Сякаш в мъгла видя как шпагата на Данте потъва в гърдите на Гарик. След това той се свлече на земята, а тя бе погълната от тъмнина.