— Простете дързостта, милорд, но последния път, когато се притекохме на помощ на дама в беда, това не ни ли изпрати във Франция за три години?
Дръзко или не, Данте не можеше да отрече истината в твърдението на Пенхърст. Беше платил скъпо и прескъпо за малката си лудория. Това бе първият му истински опит в самопознанието. Тогава не бе харесал особено видяното и се бе заклел, че повече никога няма да се случи. И все пак то не можеше да промени сегашното положение.
— Съжалявам, Пенхърст — каза Данте, — но трябва да постъпя така, както би сторил всеки джентълмен в такава ситуация. Никой истински джентълмен не би изоставил тази млада жена. Нито пък мога да обикалям наоколо, за да търся село, което ще я приеме. Наистина никой няма да го направи, ако има такъв силен страх от чумата в тази област, както личеше от двамата мъже там. Не, ще взема младата жена с нас в Уайлдууд и ще се грижа сам за нея. Когато се оправи, ще я върна на семейството й.
Пенхърст го погледна втренчено.
— Както желаете, милорд.
Данте се усмихна и потупа камериера по гърба.
— Хайде, добри човече, да престанем да се тревожим и да тръгваме, преди дъждът да започне отново и да напълни и ботушите ни.
Тъмнината й действаше успокояващо и й бе нужно известно усилие, за да отвори очи. Тя примигна колебливо и се опита да нагласи очите си във фокус срещу ярката, ослепителна светлина, която я очакваше от другата страна.
Полежа неподвижно известно време, като се оглеждаше наоколо и забелязваше всичко, но не разпознаваше нищо. Лежеше на непознато легло и от гредите над главата й се спускаше дамаска с цвят на праскова. Стените с цвят на слонова кост бяха украсени тук-там с женски дреболии — миниатюрни статуетки върху поличка, до тях малка картина с пролетни цветя в рамка от златен варак. Стаята беше от тези, които поздравяваха човек при събуждането му и го изпълваха с радостта на обновлението, вместо да го карат отново да зарови лице във възглавниците и да проспи останалата част от деня.
Понечи да седне, но когато се опита да надигне глава, преряза я остра болка в черепа. Вдигна ръка към слепоочието си, където като че ли я болеше най-много, и се сепна, когато пръстите й докоснаха плат, а не кожа и коса, както бе очаквала.
Тя попипа леко плата. Беше превръзка, увита около челото и тила й. Какво й се бе случило? Ранена ли беше? Очевидно да, но колко сериозно? Седна предпазливо и огледа дали няма други превръзки по тялото си. Беше облечена в мека батистена нощница, украсена на гърдите с дантели с цвят на слонова кост и мънички перли. Бе красива и тя осъзна, че не е нейна, тъй като досега не бе виждала такава нежна женска дреха.
Хвана се за ръба на леглото и се изправи, като се олюляваше. Меката материя на нощницата се плъзна по краката й и се надипли на покрития с килим под. Сега вече беше сигурна. Изящната дреха определено беше скроена за друга жена, далеч по-висока от нея.
Пресече бавно стаята. Босите й крака потъваха в мекия обюсонски килим. Богати мебели от черешово дърво, инкрустирани със седеф, украсяваха просторната, обзаведена с вкус стая. От двете страни на високите прозорци стояха две еднакви кресла, тапицирани с бежова дамаска. Тя погледна навън. Гледката направо спираше дъха. Поздрави я сочна зелена морава, простираща се, докъдето достигаше погледът, педантично поддържана, с подрязани в различни форми дървета, редуващи се с разноцветни лехи, и малко спокойно езерце. Долу, на павирания с големи плочи двор, обграден с огромни пръстени делви с цветя, се виждаше прислужница, която тупаше малко килимче. Не я познаваше. Не разпознаваше нищо. Къщата, дърветата, стаята, където се намираше — всичко наоколо й бе чуждо. Даже и дрехите, които носеше, й бяха непознати, сякаш се бе събудила в някакъв сън.
Да, това трябваше да е. Сигурно сънуваше. И то какъв красив, любопитен сън.
Реши да се върне обратно в леглото, за да легне, да затвори очи и да почака да свърши тази вълшебна приказка. Главата й беше започнала леко, настоятелно, но не и болезнено да пулсира там, където беше превръзката. Надяваше се, когато се събуди, да си спомни останалата част от съня; да си спомни защо се намира в тази странна и красива къща и носи нечии дрехи и превръзка на главата.
Замръзна, когато се обърна и забеляза един мъж, застанал на вратата на стаята. Той я гледаше с усмивка в тъмните топли очи.
— Добро утро. — Гласът му беше дълбок и приятен. Такива гласове привличаха вниманието със самия си тембър.
— Добро утро — отвърна тя и се запита кой ли е този мъж, появил се неочаквано в съня й.