Той пристъпи по-навътре в стаята.
— Как се чувствате?
— Чудесно… е, малко замаяна, но предполагам, че точно това и трябва да се очаква.
Може би сънищата упражняват някакъв капризен ефект върху сетивата на хората, сякаш всяко движение се извършва малко по-бавно, отколкото в действителността.
— И аз мисля така.
„Значи и той знае, че е само сън. Колко интересно!“ — помисли си тя и откри, че страшно харесва усмивката му.
— Боли ли ви? — попита той.
Дали я болеше? Защо трябваше сънят да й причинява болка, освен ако, разбира се, не беше кошмар, но до този момент нямаше характерните черти на такъв.
Тя сви рамене.
— Не, не мисля. Трябва ли?
— Не е задължително. Радвам се да чуя, че се чувствате добре, но смятам, че сега ще е по-хубаво да се върнете в леглото. Не бива да влошаваме състоянието ви с прекалено много движения.
Кимна и си помисли, че би се съгласила почти с всичко, което й кажеше този мъж. Беше страхотно убедителен. Тя се упъти към леглото, като се питаше до какво ли ще я доведе този сън. Главата й се замайваше още повече.
Въображаемият мъж, който наистина беше много красив сега, когато го виждаше отблизо, застана до леглото й. Беше облечен всекидневно, в батистена риза, разтворена на врата, прилепнали светлокафяви бричове и кафяви, доста износени ботуши до под коленете. Косата му беше подрязана късо, до тила и бе най-черната, която бе виждала в живота си; без съмнение — поредният ефект от съня. Един кичур от нея падаше красиво над очите му със странен оттенък на златистокафяво, може би като потрепващ кехлибар. Искаше й се да го докосне. Не беше виждала по-висок мъж през живота си. Извисяваше се над нея е грубовата елегантност, както само един мъж от сънищата можеше да изглежда.
— Желаете ли да ви донеса нещо? — попита той.
— Не — отвърна тя и се усмихна леко на себе си. После добави, като знаеше, че никога не би казала нещо тъй дръзко, ако беше будна. — Вие сте много красив. — Казваше го само защото знаеше, че сънува. Мъжът наистина бе много красив и тя се чувстваше доста безразсъдна.
Той се усмихна и от двете страни на плътните му устни се появиха трапчинки. Тя изпита желание да протегне ръка и да ги докосне, но реши, че с това щеше да стигне прекалено далеч даже и насън.
— Благодаря — рече той. — Защо просто не легнете и не затворите очи, за да си починете?
— Но тогава вие ще си отидете, а аз не искам това да става толкова скоро.
Усмивката му стана още по-дълбока. Трапчинките — също. Желанието й да ги докосне нарасна.
— Добре, предполагам, че мога да остана още малко. — Той седна на стола до леглото. — За какво искате да си говорим?
— Къде съм?
— В моята къща, в семейното ни имение Уайлдууд, в Дърбишир.
— Много красива къща; искам да кажа, от това, което виждам през прозореца. Цветята в градината са прекрасни, и тази стая също.
— Това е стаята на майка ми.
— О! Няма ли да й стане неприятно, ако ме види в леглото си? Тя къде ще спи?
При този въпрос лицето на мъжа от съня потъмня.
— Майка ми почина миналата година.
— Ужасно съжалявам. Какво й се е случило?
— Чумата.
— Сигурно е било ужасно за вас, но поне вие сте се отървали.
Мъжът погледна към пода. Всяка следа от трапчинките вече определено беше изчезнала. Тя се намръщи.
— Не бях тук, когато майка ми е починала — каза тихо той. — Не можех да бъда тук.
Този сън имаше крещяща нужда от развеселяване.
— Как се озовах тук? Искам да кажа, във вашата къща?
— Не си ли спомняте?
Тя помисли малко, но нищо не й дойде наум. Все пак не се разтревожи, защото това беше сън, а всеки знаеше, че нещата насън не винаги бяха, както в действителността. Тя сви рамене и каза нехайно:
— Не, страхувам се, че не си спомням.
— Намерих ви да лежите на пътя недалеч оттук. Бяхте ранена.
Тя вдигна ръка към превръзката на главата си. Напълно беше забравила за нея.
— Знаете ли как сте се озовали там? — попита той.
— Не.
— Можете ли да ми кажете откъде сте, за да изпратя съобщение на семейството ви, че сте добре?
Тя помисли малко, но отново нищо не й дойде наум. Колко смешни можеха да бъдат сънищата!
— Не.
Мъжът я погледна със странно изражение на лицето.
— Не можете да ми кажете откъде сте или не желаете?
Тя сви рамене.
— Не, не мога да ви кажа. Не зная откъде съм.
— Можете ли да ми кажете кое е вашето семейство?
Тя поклати глава. Изобщо не беше разтревожена. Всеки момент можеше да се събуди, ако пожелаеше.
— Не.
— Можете ли да ми кажете името си?
— Не.
— Знаете ли на колко сте години?
— Не.
— Знаете ли какъв е цветът на очите ви?