„По абсолютно същата причина, поради която търпя и теб — помисли си Гарик. — В момента и двамата ми служите за една и съща цел.“
— Ози е напълно способен да се погрижи за това — рече той, готов да каже какво ли не, само и само да се отърве от нея. Макар и да умееше да прави прекрасни неща с тялото му, имаше дарбата да изчерпва много бързо търпението му.
— Просто трябва да бъдеш сигурен, че не е оставил и един камък непреобърнат — каза Клер. — Джилиън не може да е отишла кой знае колко далеч от мястото, където сте я загубили. Дърбишир е на доста голямо разстояние оттук. Тя няма пари, няма какво да яде и дори няма дрехи, освен нощницата си. Просто я намерете и след това ще продължим по първоначалния план.
Гарик се изправи и погледна Клер с неприкрита похотливост.
— Ще те видя ли по-късно?
— Не. — Клер погледна отражението си в огледалото близо до вратата. После се обърна и изтри следите от червило от устните му. — Твърде опасно е, като се има предвид скорошното изчезване на Джилиън. Не мога да рискувам да се усъмнят, че имам някаква връзка с отвличането й. Просто ми изпрати съобщение, когато я намериш, и ще продължим оттам. Дотогава ти предлагам да се стараеш колкото може по-малко да те забелязват.
„Това няма да представлява никакъв проблем“ — помисли си Гарик, когато излезе незабелязано от страничната стаичка. Няколко души, застанали наблизо, погледнаха разсеяно към него, но след това отново продължиха разговорите си.
Гарик нямаше намерение да търси Джилиън. И защо трябваше да го прави, след като знаеше това, което не бе казал на Клер? Когато Джилиън избяга, той спря каретата и се върна назад да я търси. Всъщност в този момент бе готов да я удуши, задето бе лиснала брендито в лицето му. Още го смъдяха очите, когато се сетеше за това. И я намери. Тя лежеше на пътя, неподвижна и мълчалива. Гарик видя кръвта, която се процеждаше надолу по едната страна на лицето й, смесваше се с дъжда и образуваше локва под главата й. Нямаше смисъл да проверява дали още има пулс. Остави я там, като знаеше, че ако не падането от каретата, то лежането ранена по средата насред този изоставен път със сигурност ще я убие.
— Страхувам се, че подозренията ви се оправдават, лорд Морган — каза лекарят от съседното селце Касълтън, като я погледна в очите. Лицето му беше толкова близко до нейното, че се усещаше миризмата на лука, който бе ял на вечеря.
— Загубила е паметта си — отговори мъжът, за когото си бе мислила, че е сътворен от съня й и когото сега познаваше като Морган.
Лекарят кимна и свали малките си очила с кръгли стъкла и златни рамки После ги избърса със смачканата на топка носна кърпа, която извади от джоба си.
— Изглежда, раната на главата е била причинена по-скоро от падане, отколкото от пряк удар, което личи от ожулванията. Също така е почти сигурно, че това е причинило амнезията. Обработих и превързах раната, но ще трябва да наблюдавате превръзката, да не би пак да се появи кървене. Също така ще трябва да я сменяте всеки ден, за да предотвратите инфекция. Колкото до чумата, не открих нищо, което да показва, че носи заразата.
Морган кимна, очевидно облекчен от прогнозата.
— Ще се върне ли някога паметта й?
Лекарят погледна към нея и въздъхна тежко.
— Често пъти това става, но наистина зависи от силата на удара. И никога не може да се каже точно кога. Амнезията действа избирателно и никога не сполетява двама души по един и същи начин. Някои забравят имената си, тези на приятелите и семейството си, а други — дори способността си да говорят. И трябва отново да бъдат учени на всичко, сякаш са новородени. За щастие състоянието на тази млада жена не е критично. Скоро четох една статия за тези случаи. Изключително интересно състояние. Паметта може да се върне от странни неща. Отначало в главата й може да започнат да изникват фрагменти от миналото — като парчета от неясна и често объркваща мозайка, а след това ще си спомни всичко. Могат да минат дни, седмици и дори месеци, преди да си спомни коя е и откъде е. Или пък — прибави накрая той — може и никога да не си спомни.
Данте погледна към момичето и разбра, че тя слуша напрегнато разговора им. Не искаше да я плаши повече.
— Сигурен съм, че ще се оправи съвсем скоро — рече той и поведе лекаря към вратата. — Благодаря ви за помощта, доктор Грийнтрий.
— Разбира се. Раната върви на заздравяване, а иначе момичето е в добро състояние. Малко е слабичка, но ястията на госпожа Лийдс ще я излекуват бързо. Хубаво е, че сте я намерили навреме. Още един час на дъжда и тя никога нямаше да види светлината на деня. Извикайте ме, ако имате нужда от нещо друго.