Рени работеше като иконом на Уайлдууд още от 1638 година, когато бащата на Данте бе получил графската си титла след смъртта на своя баща — Рутбърт, първия граф Морган. Пълното име на иконома беше Рейнард де Хавиланд Фробишър, можеше да се завърже езикът и на най-бързорекия. Макар и да се гордееше с наследството си, на Рени никак не му се харесваше целият свят да го познава като Фробишър, което му звучеше като някакъв странен вид риба. Започнаха да го наричат Рени още като момче. Беше просто и ясно и всички веднага го възприеха, освен майка му, която дори и сега, на седемдесет и две годишна възраст, все още настояваше да го нарича с пълното му име — с всичките три — когато се обръщаше към него.
По време на отсъствието на Данте, всъщност три години изгнание, Рени сам се оправяше с делата на Уайлдууд. На петдесет и пет години, със средно телосложение, Рени носеше подрязан мустак и малка остра брадичка, а прошарената му сива коса беше дълга до раменете — по модата от царуването на предишния крал Чарлз, почти три десетилетия преди това. Също така предпочиташе плътно прилепнало сако, стегнато в талията, и богата бяла яка, падаща надолу — също от онзи период. Въпреки старомодния си вкус, умът му беше остър като рапира и бе лукав като легендарната лисица, чието име носеше3.
— Рени, искам да ти благодаря, задето управлява моите имоти толкова добре по време на отсъствието ми и задето си се погрижил за майка ми при кончината й. Това, че си успял да я докараш от Лондон, за да бъде погребана тук, е просто забележително, като се има предвид, че много от жертвите на чумата, както научих, са били погребвани в общи гробове, преди който и да било от семействата им да успее да си ги вземе.
— Лейди Хелена беше запазила специално място в сърцето си за Уайлдууд, милорд. Тя пристигна тук като млада невеста и ако простите дързостта ми, превърна твърде старата, безчувствена сграда-реликва в дом.
Данте се усмихна. Всички обичаха Хелена.
— Тя беше забележителна жена.
— Такава беше, милорд. И нямаше да мога да преживея мисълта, че не съм направил всичко възможно тя да почива у дома си.
— Все още не ми е ясно как си успял да го направиш.
Рени се намръщи замислено и замачка острия връх на брадата между палеца и показалеца си.
— Макар и чумата да идва бързо, милорд, често си отива неохотно. Когато най-сетне научих за пристигането на болестта в Лондон от едно писмо, изпратено от сестра ми, която прислужваше на майка ви там, вече бяха минали няколко месеца от единичните случаи на болестта. Очаквах лейди Хелена да се върне в Уайлдууд след пристигането на писмото на сестра ми, но понеже изминаха няколко седмици без никаква вест, се разтревожих. Когато научих, че кралят и придворните са опразнили Уайтхол и са заминали за Хамптън Корт, разбрах, че нещо не е наред. Докато се приготвях да замина за Лондон, пристигна второ писмо от сестра ми. — Рени се намръщи още повече. — Пишеше, че майка ви е останала в Лондон заради госпожица Неста, нейната камериерка, която се заразила, и лейди Хелена отказвала да я изостави. Знаете ли, че много слуги, които покажеха някакви симптоми на заболяване — чума или не, — биваха изхвърляни на улицата без нито един шилинг, за да преживяват?
Данте се намръщи.
— Не съм чул.
— Други благородници просто затваряха домовете си в града и изоставяха слугите си без достатъчно пари, за да напуснат града и да осигурят безопасността си. Градските порти бяха охранявани и никой не можеше да излезе, ако нямаше медицинско свидетелство, подписано от кмета — сър Джон Лоурънс. Също така сестра ми отбеляза, че се бояла силно за здравето на майка ви, защото започнала да показва първите симптоми на болестта.
Данте затвори очи, изправен, както през последните дванадесет месеца, пред всепоглъщащата вина, че докато е бил далеч, на безопасно място във Франция, майка му е била оставена буквално сама пред лицето на епидемията. Тя, както и другите, бяха негова отговорност. Като граф на Морган, той трябваше да е там, за да се погрижи за тяхното оцеляване. И щеше да го направи, ако не…
— Съжалявам, милорд — прекъсна мислите му Рени. — Може би не бива да продължавам…
Данте отвори очи. Знаеше, че трябва да го чуе докрай, всичко. Само по този начин щеше да остави майка си и съвестта си да почиват.
— Няма нищо, Рени. Моля те, продължавай.
— Ако това ще ви послужи като успокоение, милорд, лейди Хелена не страда толкова много, колкото някои други, защото се бе обърнала към един лекар, смел човек на име Богърст, който бе останал в града да лекува заболелите. Казваха, че лековете на господин Богърст са спасили мнозина. Когато пристигнах в Лондон, едва влязох през градските порти. Стражата ме помисли за луд, задето исках да вляза в града, когато всеки отчаяно се опитваше да се махне. Предупредиха ме, че няма да ми бъде позволено да се върна.