Данте го погледна.
— Защо продължи тогава, Рени?
— Съвестта ми не позволяваше да изоставя лейди Хелена. Знаех, че ако вие можехте да бъдете там, щяхте да постъпите по същия начин.
— Вярно е, но тя ми беше майка. Ти нямаш с нея кръвна връзка.
— Някои връзки, милорд, са по-силни и от кръвните. Аз и членовете на семейството ми сме служили на баща ви, а заедно с него и на майка ви, почти три десетилетия. Лейди Хелена беше изключително благородна дама.
Гласът на Рени заглъхна, а мислите му се върнаха назад, към предишни, по-щастливи времена; времената преди войните, преди Кромуел; а сега в Англия бе дошла чумата. Онези времена бяха безгрижни, изпълнени само със смях и радост, с надежди и мечти за бъдещето.
— Много врати в града бяха белязани с Божия знак: червен кръст, нарисуван с боя. Когато се разбереше, че в къщата живее заразен, вратите се бележеха и всички вътре се затваряха за четиридесет дни. С всяка нова жертва — още четиридесет дни. Казваха, че някои семейства не били излизали навън с месеци. Но на вратата на Морган Хаус нямаше кръст. Всичко беше тихо и аз си помислих, че лейди Хелена най-сетне е напуснала града.
— Но не го е напуснала — рече Данте.
Рени поклати глава.
— Сестра ми ме дръпна бързо вътре и затвори. Каза, че някои от заразените, обезумели от болестта, започнали да тропат по вратите и да искат пари, като заплашвали, че иначе ще разбият вратите и ще заразят цялото семейство. Нямаше стража, която хората да извикат.
— Виждал съм такива неща през войната. Отчаянието кара хората да вършат гнусни неща.
Рени кимна.
— Намерих лейди Хелена на легло, трескава и в безсъзнание. Дишаше тежко и макар очите й да бяха полуотворени, не мисля, че ме позна. Когато видях малкия белег на чумата от едната страна на шията й, разбрах, че съм дошъл твърде късно. Знаех, че не й остава много време.
Данте си пое бавно дъх и зададе въпроса, който знаеше, че трябва да зададе:
— Бързо ли умря?
— Да, милорд. Не преживя нощта. Катафалките минаваха на няколко пъти, за да събират мъртвите, които трябваше да бъдат погребвани в ямите, но аз не можех да събера сили да ги повикам. Не можех да им позволя да вземат лейди Хелена. Вместо това, със сестра ми я увихме в бял чаршаф, който бяхме приспособили за саван, и се опитахме да измислим начин да се промъкнем през охраняваните градски порти. Няколко дни по-късно, през първата седмица на септември, най-сетне успяхме да напуснем града. Съжалявам, милорд, но ни се наложи да продадем, каквото можахме, за да подкупим стражите на портите. Данте поклати глава.
— Няма за какво да съжаляваш.
— Върнахме се в Уайлдууд и след като положихме лейди Хелена до баща ви, със сестра ми се затворихме в къщичката на портиера. Изчакахме четиридесет дни и понеже никой от нас не показа симптоми на болестта, се върнахме в къщата. Тогава ви писах, милорд.
— След което пък аз писах на краля няколко пъти, за да моля за позволение да се върна в страната. Накрая той ми отговори. На по-ранните писма, писани, когато за пръв път чух за чумната епидемия, така и не получих отговор.
— Най-вероятно писмата ви са достигнали до Негово величество едва след завръщането му в Уайтхол в началото на февруари тази година. Предполагам, че в държавните дела е настъпил пълен хаос.
Данте кимна.
— Което обяснява защо му отне още шест месеца, докато ми отговори. — Той въздъхна дълбоко, като му се искаше по някакъв начин да може да промени миналото. Предполагаше, че на много хора им се иска същото. — Рени, ако знаех сериозността на ситуацията тук, както и размерите на епидемията, щях да си дойда в Англия по-скоро — със или без благословията на Негово величество.
ШЕСТА ГЛАВА
— Не съм чувал да стават сватби, в които описанието на булката да отговаря на младата дама, милорд — каза Рени, след като приключи със събитията в Уайлдууд през трите години отсъствие на Данте. За следващия ден бяха запланували да прегледат основно счетоводните книги. — Броят на браковете е спаднал значително с идването на чумата — прибави той.
— Благодаря ти, Рени — каза Данте. — Моля те, направи всякакви възможни запитвания. Иначе ще трябва просто да изчакаме, докато Касия получи писмото ми.
— Да, милорд. — Рени се поколеба. — Предполагам, че в такъв случай госпожица Беатрис ще остане при нас известно време?
Данте го погледна, като се мъчеше да разбере какъв точно е въпросът, който усещаше.