— В момента тя няма къде да отиде, Рени, така че ще трябва да остане тук.
— Да, разбира се, милорд — извини се Рени със странна усмивка и остави Данте с мислите и чашата бургундско в трапезарията.
Секунди по-късно, когато Беатрис влезе в стаята, Данте вдигна поглед. Меднорусата й коса блестеше на слънчевата светлина, която струеше през високите прозорци. Превръзката на челото й беше сменена. Роклята, която беше избрала от гардероба на майка му, беше бледорозова и подчертаваше естествения цвят на лицето й. Широкото кръгло деколте, украсено с брюкселска дантела с вплетена златна нишка, откриваше невинно раменете и закръглените й гърди. Стоеше й добре. Когато седна от лявата му страна, излъчваше нежна, недокосната красота.
И щеше да си остане недокосната, дори и това да го убиеше.
— Надявам се, че се чувствате по-добре — каза Данте, като се опитваше да не забелязва как върхът на езика й се показа, за да навлажни долната й устна.
— Чувствам се доста по-добре, благодаря ви, милорд. Също така ви благодаря, задето ми позволихте да използвам дрехите на майка ви. Тя е имала прекрасни неща и бяхте прав, че носим почти еднакви размери. Освен ръста, но намерих начин да придържам полите, докато вървя, за да не се спъна и падна на носа си.
Той се усмихна.
— Ще наемем шивачка, която да оправи този проблем. Не бих искал да се сдобиете с още една рана на главата.
— Може би това ще помогне паметта ми да се върне.
— Може би, но не бих искал да рискувам. Гладна ли сте?
Беатрис кимна ентусиазирано.
— Умирам от глад.
— Добре. Сигурно госпожа Лийдс е приготвила нещо вкусно. Тя е прекрасна готвачка.
Двойните врати зад гърба му се отвориха и двама лакеи в синьо-жълти ливреи влязоха с табли на ръце. Поставиха на масата няколко покрити блюда, които според Беатрис, изглежда, представляваха истински пир. Може би с тях щеше да вечеря и някой друг? С всичко това можеха да се нахранят половин дузина хора.
Беатрис се усмихна, докато единият от лакеите разливаше с черпак супата от миди и стриди, от която се вдигаше пара, в порцелановата купичка пред нея. Стомахът й веднага и доста звучно изрази одобрението си от първото ястие в иначе тихата зала.
— Извинете, милорд — рече тя и бузите й поруменяха.
— Госпожа Лийдс би била доволна, ако научи, че само ароматът на супата й е предизвикал такава реакция. А сега — продължи той, като взе една от все още горещите, току-що извадени от фурната кифлички от покритото с ленена кърпа панерче, — ако искате истински пир, потопете края на една от тях в супата си и я оставете да се напои.
— Не мога, милорд. Няма да бъде прилично. — Тя направи пауза. — Странно, защото всъщност не зная защо точно няма да бъде прилично. Просто го зная.
— За някои уроци на живота е нужно повече от един удар в главата, за да бъдат изтрити. Те остават с нас, независимо от обстоятелствата.
Беатрис го погледна слисано. Данте се усмихна и й подаде една кифличка.
— Рискувайте, Беатрис. Животът не е забавен без поне мъничко риск.
Беатрис взе кифличката и предпазливо потопи края й в супата. Погледна още веднъж несигурно към Данте и после отхапа малка хапка, като внимаваше да не потече по брадичката й.
— Бяхте абсолютно прав, милорд. Никога не съм опитвала нещо по-вкусно. Откъде го научихте?
— Когато бях момче, с брат ми Уилям посещавахме госпожа Лийдс в кухнята, когато знаехме, че прави любимия ни лимонов пудинг. Но тя не ни даваше и хапка, докато не изядяхме по пълна паница от супата, която като че ли винаги къкреше на огъня, и поне две от нейните кифлички. Тъй като бяхме момчета, които не можеха да се похвалят с много търпение, с Уилям се надпреварвахме кой пръв ще свърши супата и ще се докопа до пудинга. Оказа се, че най-много време се спестява, когато потопиш кифличката в супата.
Беатрис се изсмя.
— Колко изобретателно! А къде е сега брат ви?
Данте се намръщи.
— Уилям беше убит през Кромуелските войни. Погребан е тук, в Уайлдууд, заедно с баща ми, майка ми и малката ми сестра — Елизабет.
— Ужасно съжалявам, милорд. Има ли някой друг от вашето семейство?
— Не. Аз съм последният Тримейн.
Беатрис сведе поглед към масата. Вече не се чувстваше толкова гладна.
— Значи и двамата сме сираци.
Данте не отговори. За няколко минути в стаята се възцари тишина.
— Мислех си — рече Данте, като направи знак на лакея да отнесе супата, — все още е рано и ако искате, за мен ще бъде чест да ме придружите на разходка наоколо. Бих могъл да ви покажа къщата утре, така че да придобиете реална представа за нея.