Никога не бе спал с девица, тъй като не желаеше да разрушава бъдещето на младо момиче, за което нямаше намерение да се ожени. Вдовиците, които бяха в голямо изобилие след войните, бяха същата работа — не защото щеше да разруши бъдещето им, а защото също нямаше намерение да се ожени за никоя от тях. Жените, които правеха компания на Данте, бяха винаги омъжени и винаги нещастно, защото той отказваше и да наруши щастлив брачен съюз. Във век, когато женитбите биваха уреждани толкова лесно, колкото и час при шивача, нещастните бракове, както и вдовиците, се срещаха под път и над път. Но сега, след петнадесет години такъв живот, последствията бяха започнали да взимат своята дан. В месеците след смъртта на майка си Данте бе започнал да се отвращава от разпуснатия си начин на живот. Безгрижното му, безотговорно отношение бе започнало да заглъхва, карайки го да си задава въпроси за своя морал, а заедно с това — и за своята смъртност. Нямаше гаранции, че ще доживее до следващата година. Войната, както и чумата, бяха отнели преждевременно живота на мнозина, оставяйки семейства без наследници, съпруги без съпрузи и синове, обричайки много благородни родове на забвение.
Кой беше той, че да се смята за застрахован от тези неща? Откъде можеше да знае, че тази вечер няма да си легне, за да не се събуди никога отново? И какво наследство щеше да остане след него? Какво щеше да остави след себе си Данте Чарлз Уилям Рутбърт Тримейн?
Той горчиво осъзна, че единственото, с което щеше да остане в историята, бе, че щяха да го познават като разгулния граф Морган — мъж, който е спал с повече жени, отколкото би могъл да преброи — последният и със сигурност най-разрушителният от фамилията Тримейн.
СЕДМА ГЛАВА
Данте приседна до малката каменна пейка до гроба на майка си. Беатрис се настани тихо до него, като го остави насаме с мислите му. Той дълго време седя и гледа в далечината, без всъщност да вижда слънцето, което се спускаше над върховете на Пенаинс; слуша, без да чува шумовете на загасващия ден. Бързо се смрачи и вятърът започна да се пробужда с гъргорещата заплаха за още една буря, като ръмжеше тихо в гъстите листа на кривите дъбови клони над главите им.
През вятъра се чу познато мяукане. Данте се огледа и видя Беатрис, котката, която се отъркваше о краката му.
— Радвам се, че си успяла да оцелееш през всичките тези години, без да съм тук да спасявам кожата ти, космата топчице. — Той я почеса по главата и погледна към Беатрис. — Не зная дали ще ми повярвате, но съименницата ви е на почти четвърт век.
Беатрис го погледна.
— Сигурно се шегувате с мен, милорд.
— Ни най-малко. Бях на осем години, когато тя за пръв път се появи в живота ми. Тогава едва не свърши, и това щеше да стане, ако в онзи момент не тичах през южната морава на път към езерцето с въдица в ръка. Добре си спомням отчаяното мяукане. Звучеше пресипнало, като дълго несмазвана врата. Беше се покачила на най-горните клони на един огромен дъб и очевидно не бе помислила как ще слезе долу. Когато я открих, се покатерих да я спася, като и аз пренебрегнах същата мисъл.
— Значи и двамата сте останали на дървото?
Данте се усмихна.
— Седях там, сграбчил уплашеното котенце, което беше забило нокти във врата ми, и виках с всичката сила на осемгодишните си дробове. Никога не се бях изкачвал толкова високо и земята изглеждаше ужасно далеч. Искаше ми се на виковете ми да отговори всеки друг, но не и баща ми. Но дойде той. Спомням си как го видях, намръщен, както обикновено, до дънера на онова дърво. Неочаквано дървото вече не изглеждаше толкова страшно. Не помня кое го ядоса повече — че съм се покачил там заради някакво си коте или задето по бузите ми се стичаха сълзи. Баща ми не беше човек на чувствата. Спомням си как ми заповяда да слизам и да забравя „този бълхарник“. Аз отказах и започнах да го моля да ни помогне да слезем и двамата. Той се обърна и си тръгна, като ми каза на заминаване една мъдрост. Придържал съм се към нея през целия си живот.
— Каква беше тя?
— Каза ми да бъда мъж и да се оправям сам.
Беатрис се намръщи.
— И какво направихте?
— Точно това, което ми каза. Всъщност нямах голям избор. В крайна сметка слязох долу с Беатрис под мишница. След този ден бях убеден, че баща ми ме мрази. Отне ми години, докато разбера, че всъщност не е така; той просто не можеше да се занимава с мен. Виждате ли, според неговите разбирания по-младите синове нямаха никакво значение. Уилям беше отгледан стриктно от баща ни, възпитан като наследника и дълга на Моргановата титла, набивано в главата му още след първия му писък на този свят. Аз бях отгледан единствено с всеопрощаващата ръка на майка ми. Тя нямаше думата в живота на Уилям. Още при самото раждане той буквално й е бил отнет. Храненето му е било осигурено от дойка, а за всички останали негови физически нужди се грижеше баща ми.