Беатрис се заразхожда из стаята. Запита се на колко ли години е и осъзна, че никога няма да разбере кога е минал рожденият й ден. Можеше да бъде на следващия ден. Можеше да е бил предишния ден. Но всъщност защо да не приемеше за свой рожден деня, в който Данте Тримейн, граф Морган, я бе намерил и бе спасил живота й?
Спомни си как бе седяла с него в малкото гробище. Тогава усещаше тъгата му, дълбоката му тъга. Той беше интересен и сложен човек. Понякога, както когато тя се бе събудила тук за пръв път, той беше засмян и безгрижен. А друг път изглеждаше така, сякаш носи товара на целия свят на раменете си. Беше направил толкова много за нея. Бе спасил живота й. Искаше й се да му се отплати по някакъв начин. Но какво можеше да направи?
Та тя дори не знаеше името си.
— В коя стая сме сега? — попита Беатрис и посочи вратата пред себе си.
През цялата сутрин Данте я бе развеждал из къщата, стая по стая, етаж по етаж, запознавайки я с внушителния дом от епохата на Елизабет. Сградата беше във формата на буква „Е“ в чест на кралицата и бе построена от комбинация на пясъчник и варовик. Цветята в заобикалящия я парк и градини само подчертаваха естествения камък. Ефектът беше прекрасен.
Беатрис намираше за много забавно и приятно, че всяка стая в къщата има своя история, а заедно с това — и свое име.
Жълъдовата стая, на втория етаж, в северозападния ъгъл, бе наречена така, защото бе останала празна за определен период преди много години и тогава в нея се беше заселило семейство от червени катерички, натрупвайки във всеки ъгъл зимните си запаси.
Имаше и Стая на пристаналите, откъдето по различни времена през миналия век поне три млади дами бяха избягали и бяха се омъжили за истинските си любими. Имаше стаи, наречени на цветовете, в които бяха обзаведени, и други, наречени на месеци от годината. Дори имаше стая на име Незначителната, наречена така, защото никога нищо важно не се бе случвало в нея.
Отначало Беатрис намираше това за странно, но сега, когато видя броя на стаите между обветрените каменни стени на Уайлдууд, разбра, че то е доста разумно. Че как иначе можеха да се обозначават в разговор?
— Тази стая — рече Данте, като хвана бравата — се нарича просто Музикалната.
Бутна вратата и отстъпи назад, за да даде път на Беатрис. Тя направи три крачки и спря.
Стаята беше много красива, изпълнена със слънчева светлина, която нахлуваше през високите прозорци на отсрещната стена. Огромен цветен гоблен, изобразяващ жизнерадостна сцена с ангелчета, танцуващи под украсено с панделки майско дърво, висеше пред лицето на една от стените. От другата страна, близо до прозорците, стоеше орехов клавесин, чийто блестящ корпус беше инкрустиран със седеф. До него слънцето проблясваше в двойната редица струни на красива арфа. Из цялата стая имаше различни музикални инструменти, поставени върху стойки или в калъфи.
В центъра на стаята, където акустиката беше най-добра, стояха две еднакви орехови канапета, покрити с бледожълт копринен брокат. Наблизо имаше резбована масичка за бродерия с недовършено ръкоделие, в ъгъла на което бе забодена игла с вдянат конец.
Беатрис пристъпи напред. Почувства се странно привързана към това място. Седна на малката пейчица пред клавесина и без да каже или помисли каквото и да било, започна да свири. Данте остана настрани. Беатрис свиреше и свиреше, пръстите й докосваха клавишите и пробягваха над двете клавиатури с лекота. Когато завърши парчето, тя се засмя на глас.
— Кое е толкова забавно, Беатрис?
— Чухте ли? — отвърна радостно тя.
— Какво да чуя?
— Чухте ли песента, която изсвирих?
— Да.
— А разпознавате ли я?
— Да. Това е една от най-популярните композиции, които съм чувал.
Беатрис отново се засмя.
— Смея се, защото никога преди не съм я чувала. Поне не си спомням такова нещо, но по някаква причина зная да я свиря, сякаш съм го правила през целия си живот.
Тя се изправи и от очите й струеше радост.
— Не е ли забавно? Умея да свиря на клавесин, макар да нямам и най-смътната идея какво свиря.
След това го целуна бързо по устните, отстъпи назад и се завъртя като безгрижно дете.
Данте не каза и дума. Не можеше. В момента се бореше с желанието да я притисне до гърдите си и да усети вкуса на устните й. Сърцето му биеше бясно. Беше му трудно да си поеме дъх.
— Чудя се на какво ли още мога да свиря — рече Беатрис, като очевидно не забелязваше хаоса, който бе предизвикала в душата му. След това се настани зад една виола да гамба.
— Беатрис, не мисля, че този инструмент е от твоя репертоар. Може би вместо това виолата…