След известно време Данте спря Фюри в подножието на скалисто възвишение.
— Оттук нататък трябва да вървим. Не е далеч.
Той помогна на Беатрис да слезе от коня и пое натам, накъдето беше посочил.
— Къде отиваме? — попита отново тя, като тръгна до него по едва различимата пътека, която той очевидно намираше много лесно.
— Ще видиш.
Нарочно се правеше на загадъчен и това много дразнеше Беатрис. Само че не можеше да направи нищо по този въпрос и това я ядосваше още повече. Минаха по един завой на пътеката и Данте прескочи малка естествена преграда от скали. После се обърна, за да помогне на Беатрис да направи същото.
— Ето я.
Той посочи малък отвор, който се намираше в една вдлъбнатина в скалата. Беше почти скрита от гъстия храсталак около нея и ако Данте не я беше посочил, Беатрис никога нямаше да я види. Тя го погледна учудено.
— Какво е това?
— Пещера. Нали каза, че искаш да видиш нещо такова? Тук с брат ми си играехме, когато бяхме момчета.
Беатрис вирна подозрително брадичка.
— Но тя изглежда доста малка, не като онази.
— Не всички входове са големи като на Дяволската пещера до крепостта. Но видът на тази доста подвежда. Трябва да се наведеш, за да влезеш вътре, но когато го направиш, там има достатъчно пространство, за да стои човек прав.
Беатрис огледа входа на пещерата.
— Не съм сигурна, че е много добра идея, Данте.
— Каза, че искаш да влезеш в пещера. — Данте направи една крачка към пещерата и протегна ръка към Беатрис. — Разбира се, освен ако не си по-плашлива от заек…
Закачливите му думи разбудиха нещо в главата й — един глас, който сякаш идваше от много далеч.
Хайде, хлапе, не те е страх, нали?
Сигурно изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се строполи на земята, защото Данте веднага се озова до нея и я прихвана за лакътя. Очите му бяха загрижени.
— Какво има? Лошо ли ти е? Изглеждаш ужасно бледа. Въздухът на това възвишение е малко по-разреден от този на низините, но не мислех, че…
Беатрис сграбчи ръкава на сакото му. Току-що бе чула някакъв спомен. Първият спомен, който се появяваше от събуждането й насам.
— Не, наистина съм добре. Просто чух нещо. Някакъв глас в съзнанието ми ме дразнеше точно така, както ти направи преди малко. — Тя го погледна. — Но който и да беше, ме наричаше „хлапе“.
— Брат ми ме наричаше така. Често се обръщат така към децата. Доктор Грийнтрий каза, че вероятно отначало ще започнеш да си спомняш странни неща, които няма да означават много за теб. Можеш ли да различиш дали беше мъжки или женски глас?
Беатрис се опита да си припомни.
— Не съм сигурна. Чух го толкова ясно, сякаш човекът беше тук, а след това изчезна. — Тя затвори очи, разстроена пред лицето на неизвестното. — Защо не мога да си спомня?
Данте стисна ръката й.
— Ще отнеме известно време, Беатрис, но поне започна да си спомняш нещичко. Все пак е напредък, нали? Не се тормози над това и то само ще си дойде. Междувременно хайде да влезем в пещерата и може би там нещо ще докара в главата ти друг спомен.
Беатрис кимна и го последва в пещерата. Данте се оказа прав, че входът на пещерата подвеждаше, защото скоро след като Беатрис се сниши, за да влезе, имаше достатъчно пространство, за да могат и двамата да стоят изправени. Също така бе тъмно, много тъмно.
— Хайде — рече Данте и я хвана за ръката.
Беатрис не помръдна.
— Но не е достатъчно светло. Няма да можем да виждаме къде вървим.
— Ще бъде тъмно само докато минем покрай онова зловещо образувание. С брат ми бяхме убедени, че това е вкаменен трол, който е пазел входа на пещерата преди стотици години. Има няколко завоя, из които мисля, че все още мога да се оправя, а след това в следващата зала ще бъде светло от друг отвор над нас.
Беатрис неохотно позволи на Данте да я води. Всъщност се вкопчи в ръката му, защото се страхуваше, че ако го изгуби, никога няма да намери пътя за навън. Както й беше казал, секунди по-късно се озоваха в голяма зала, където каменната стена се разделяше високо горе, образувайки малък отвор. Няколко по-малки тунела водеха към дълбоките недра на планината, но изглеждаха твърде малки и със сигурност твърде тъмни, за да влязат в тях без лампа.
Очите на Беатрис проследиха стената на пещерата все по-високо и по-високо. Сякаш беше безкрайна. Залата наистина бе поразителна. По едната стена се чуваше как се стича вода и шумът отекваше ритмично в многото отвори около тях. Каменни образувания със странни форми украсяваха вътрешността на пещерата и проблясваха със скрит огън на слънчевата светлина. Изглеждаха така, сякаш бяха омагьосани. Беатрис свали едната си ръкавица и прокара ръка по гладката повърхност на камъка, който проблясваше в синьо и виолетово, когато срещнеше светлината под прав ъгъл.