— Какъв камък е това? — попита тя.
— Предимно варовик, макар да има свойствата на един друг, рядък вид камък, който се намира само в планините Грийк Клифс. Според дърбиширското поверие той притежава необикновена сила.
— Наистина ли? И как се нарича?
— Това е един вид шпат, макар че сред тукашните хора е известен като Синия Джон.
— Синия Джон — повтори тя и се обърна. — Красив камък.
Беше направила една крачка и върхът на единия ботуш закачи ръба на полата й за езда. Беатрис политна напред и се озова в ръцете на Данте.
Вдигна поглед към него, за да поиска извинение, но думите така и не излязоха от устата й. Бе толкова близо до него, че виждаше мъничките златисти искрици в тъмните му очи. Беше се навел леко назад, облегнат на стената, и я държеше. Не я пусна, но и тя не направи опит да се отдръпне. Беше запленена, неспособна да откъсне очи от неговите.
Секунди по-късно дойде целувката. Беатрис се страхуваше да се помръдне, за да не изгуби вихъра от усещания, който бушуваше в нея. Замайващата топлина я накара да се притисне до Данте. Тя сложи ръцете си на гърдите му и усети дъха му. Той бавно наведе глава към нея. Искаше й се това никога да не свършва.
Но Данте спря.
— Какво правя, по дяволите?
Беатрис отвори очи точно когато Данте я отдалечи от себе си. Той отстъпи три крачки от стената. Беатрис не знаеше какво да направи, какво да каже. Чувстваше се ужасно неудобно, несигурна и объркана. Защо беше спрял? Нима бе направила нещо не както трябва?
— Милорд?
Именно обърканото й изражение накара Данте да се почувства по-жалък от червей. Беше я усетил да откликва на целувката му и знаеше, че сега се чуди защо ли я е отблъснал така. Но също така му бе известно, че ако не я бе отблъснал, щеше да наруши клетвата, към която винаги се бе придържал. Щеше да прелъсти невинно момиче — най-низкото деяние, което можеше да извърши.
— Искрено съжалявам, Беатрис — изтърси накрая той. — Не биваше да те целувам. Не беше хубаво от моя страна.
Беатрис примигна, но не каза нито дума. Това само удвои угризенията му.
— По-добре да тръгваме за селото — рече той и се отправи по обратния път навън, като не остави на Беатрис никакъв избор, освен да го последва.
Когато излязоха, помогна й да се качи на коня, като я хвана бързо за талията и я вдигна на седлото. После скочи на гърба на Фюри и без да каже нито дума, го насочи надолу по планинската пътека.
Яздиха сравнително мълчаливо и половин час по-късно стигнаха до покрайнините на селото. Касълтън беше сгушено в една долина близо до крепостта Певърил, обградено от три страни от скалисти възвишения. Старомодни каменни къщички, сякаш наблъскани една до друга, обграждаха прашния път, служещ за главна улица на селцето и водещ към малкия площад. Прозорците бяха украсени с красиви сандъчета за цветя, а току-що изпраното пране висеше навън, проснато да съхне на лятното слънце. Хората надничаха, за да видят кои са новодошлите. Съпровождаше ги развълнувано шушукане.
Спряха на площадчето. Данте слезе от коня си и го завърза за един стълб. После свали Беатрис на земята. От другата страна на площада имаше пазар на открито. Селяните сновяха наоколо, а децата играеха весело на сянка.
— Отивам до пощата. Може би ще искаш да поразгледаш сергиите през това време?
Беатрис се усмихна и кимна. След това го наблюдава известно време как се отдалечава.
Когато стигна до края на площада, Данте се обърна и я погледна. Беатрис ровеше из някакви дрънкулки и бъбреше с продавачката. Беше си наложил да не гледа към нея, докато яздеха на връщане от пещерата. Знаеше, че ако случайно зърне онези сиви очи, ще се върне в онова несъзнателно, безгрижно състояние, което го бе накарало да хвърли обета си за нов морал на вятъра. Знаеше, че отново ще я целуне.
Тя сигурно го смяташе за абсолютен мерзавец. Беше се възползвал от една ситуация, за която и досега се чудеше дали несъзнателно сам не бе нагласил. Писмото до лорд Девъншир в Чатсуърт можеше лесно да бъде изпратено от Рени или някой от лакеите, но той беше решил да го направи сам. Това му даваше повод да бъде с Беатрис.
И все пак не можеше да отрече, че беше откликнала на целувката му. Бе искрена, нетърпелива и караше кръвта му да кипи. Данте имаше в списъка на любовниците си жени, които съперничеха по красота на Венера, но никоя от тях не бе предизвиквала такава реакция у него. Какво имаше в това дребничко, грациозно същество, при което само мисълта да го има го караше да губи ума и дума.