ДЕВЕТА ГЛАВА
— Милорд, радвам се, че се върнахте!
Когато се прибраха в Уайлдууд, Рени ги чакаше на стъпалата пред главния вход. Беше се спуснал здрач, но дори и на слабата светлина Рени изглеждаше така, сякаш дяволът го гонеше по петите.
Данте скочи от Фюри.
— Какво има, човече?
— Имате посетители, милорд. Казах им, че ви няма и че не знаем кога да ви очакваме, но те настояха да останат. Тук са от ранния следобед, милорд.
— Вярвам, че си им предложил нещо за закуска — рече Данте, като веднага предположи, че посетителите трябва да са Касия и Ролф, дошли в отговор на писмото му.
Изобщо не му дойде наум, че е изпратил писмото само преди няколко дни и че те не биха могли да пристигнат в Уайлдууд толкова скоро.
— Да, милорд, макар че те поискаха само чай, нищо повече. Очакват ви в салона. — След това Рени прибави със странно понижен глас: — Може би ще бъде по-добре госпожица Беатрис да ви остави сам да се оправите със ситуацията.
— Глупости, Рени. Аз ги очаквах. Дошли са заради Беатрис. Хубаво е веднага да се пристъпи към същността на проблема.
Всъщност Данте си мислеше, че колкото по-скоро представи Беатрис на Касия, толкова по-скоро ще открият истинската й самоличност и той ще успее да я заведе у дома й, преди да е изпратил новооткритата си почтеност по дяволите. Целувката на пазара беше грешка. Сега вече знаеше това. Искаше да докаже на Беатрис, че е усетил лъжата й; че първата им целувка е означавала много повече, отколкото тя признаваше, и беше успял. Но също така бе доказал на себе си, че увлечението му към нея бързо прераства във всепоглъщаща страст. Това означаваше само едно нещо.
Опасност.
Данте направи знак на Беатрис да го последва и отвори рязко вратата на салона.
— Надявам се, че не сте чакали твърде дълго.
Когато видя кой го чака вътре, се закова на вратата. Беатрис, която го следваше по петите, се блъсна в гърба му, но той изобщо не я забеляза. Вниманието му беше насочено към двете фигури, които седяха в салона. Не бяха Касия и Ролф, нито пък който и да било от познатите му. Едната беше жена, която седеше със скован като желязо гръбнак. Черната й рокля бе закопчана чак до вирнатата й брадичка, а косата й беше толкова яростно опъната на кок, че очите й изглеждаха леко дръпнати. Тънките й устни бяха кисело свити.
С нея имаше малко момиченце с гъсти тъмни къдрици около мъничко личице, на което беше изписан страх. Данте забеляза, че това изражение е насочено към него.
— Извинете ме — рече той. — Мислех си, че е някой друг.
— Очевидно — отвърна жената. Тази едничка дума беше изречена е ясно презрение.
— Мога ли да запитам за името и целта на вашето посещение? — попита той след няколко секунди напрегнато мълчание.
— Аз съм гувернантката на детето, Абигейл Стаутуел. Госпожица Абигейл Стаутуел — добави тя, като очевидно смяташе уточнението за необходимо. — А това е Лейди Фийби Хавилок, или поне беше, преди да се разбере, че всъщност е ваше копеле.
Не последва никакъв звук, дори и ахването, което обикновено следваше твърдение с такава сериозност. След рецитацията на жената Данте не се слиса, а изпита остър, яростен гняв.
— Един момент, ако обичате, госпожице Стаутуел — успя да каже той. След това се обърна към Беатрис, която стоеше до него, странно спокойна. — Беатрис, ще ти бъда задължен, ако изведеш детето от стаята, за да обсъдя положението с госпожица Стаутуел.
Беатрис не каза нищо, просто отиде спокойно до детето и му протегна ръка. Момиченцето й подаде своята и двете излязоха мълчаливо от стаята. Данте ги наблюдаваше, докато се отдалечаваха. След това се обърна към жената.
— Трудно ми е да разбера как човек, който говори с такава открита злоба, може изобщо да се счита за подходящ да възпитава дете.
Госпожица Стаутуел очевидно изобщо не се смути от мнението му. Усмивката й беше неприятна.
— Препоръките ми са безукорни.
— Тогава ще бъде разумно от ваша страна да не прибавяте името ми към списъка. А сега може би ще обясните положението по-възпитано.
Жената му протегна ръка. В кокалестия й юмрук имаше писмо. Данте го взе и се обърна, за да прекоси стаята и да го прочете на спокойствие.
Нека това писмо послужи, за да уведоми всички, които го прочетат, че Негово благородие Роджър Хавилок, маркиз Оувъртън, с настоящото прехвърля всички отношения и отговорности, финансови и други, към детето, известно като лейди Фийби Хавилок, на нейния истински кръвен баща, Данте Тримейн, граф Морган.
Данте прочете писмото втори, после трети път. Когато се увери, че го е разбрал добре, се обърна към свадливата госпожица Стаутуел.