— Къде е госпожица Стаутуел?
Данте не беше сигурен как трябва да отговори. Въпреки мигновената неприязън, която беше изпитал към гувернантката, не можеше да отрече, че тя е единственият човек, когото детето познава тук. След като и тя си беше отишла, Фийби можеше да се разстрои, но не биваше и да я лъже. Накрая реши да каже истината, но неясно.
— Госпожица Стаутуел си отиде, Фийби. Няма да се върне. Отсега нататък ще живееш при мен.
Фийби помисли малко.
— О! — рече простичко тя, после се обърна, пое очакващата я ръка на Рени и двамата излязоха от стаята.
— Прекрасно дете — рече Беатрис, когато останаха сами. — И много интелигентно.
— Да — отвърна Данте, помълча малко и продължи: — Може би се чудиш какво става.
— Това наистина не е моя работа, лорд Морган.
Ако искаше, Данте можеше да се съгласи с нея, но нещо го подтикваше да обясни, да я накара да разбере. Изпитваше огромна нужда тя да знае.
— Предпочитам да чуеш истината, Беатрис. В такива моменти тя е по-малко ужасна от слуховете.
Беатрис сви рамене:
— Щом искаш.
Данте се наведе замислен над клавесина. След малко вдигна поглед към нея.
— Беатрис, през живота си съм извършвал някои неща, с които не се гордея.
— Мисля, че ще бъдеш ужасно затруднен да намериш някой, който да не споделя чувствата ти, Данте. Не си спомням да съм срещала някога истински образец.
Данте се усмихна. За човек, който нямаше никакви спомени, тя бе забележително мъдра.
— Е, да, това са много умни думи от човек, който няма от какво да се срамува.
— Откъде знаеш? Като нищо бих могла да имам в миналото си нещо ужасно; толкова ужасно, че да е причинило амнезията ми, за да мога да го забравя. Мисля, че това е единственото добро нещо, дето не зная коя съм. Не мога да си спомням неща, за които да съжалявам.
— Ако ужасните неща в миналото можеха да причинят амнезия, на мен отдавна да ми се е случило.
Беатрис го докосна по ръката.
— Сигурна съм, че каквото и да си направил, не е толкова ужасно. Нещата често изглеждат страшно големи, когато човек ги държи в главата си. Когато ги каже, понякога открива, че не са чак толкова лоши.
Данте си пое дълбоко дъх. Скоро щяха да разберат дали е така.
— Фийби е моя дъщеря, но майка й никога не е била моя съпруга.
Последва мълчание, което трая само секунди.
— Мисля, че не е чак толкова необичайно.
— Всъщност тя беше съпруга на друг човек.
— О!
Данте продължи:
— Когато за пръв път срещнах Илайза, беше прекрасна нощ в началото на лятото. В Уайтхол, на поляните до реката, имаше бал с маски. Отдръпнах се от множеството; не мога да си спомня защо. Спомням си само, че чух тихите ридания на Илайза в тишината на нощта. Свих по един завой близо до живия плет. Намерих Илайза да седи сама на каменната пейка под дебелите клони на дървото. Плачеше, скрила ръце в длани, и крехкият й гръб се тресеше. Когато приближих, тя се стресна и веднага се опита да скрие обляното си в сълзи лице. Подадох й носната си кърпа и я попитах дали мога да й помогна с нещо. В отговор тя отново се разрида.
Данте помълча малко. Онази нощ той не търсеше любовна връзка — вече имаше такава, — но нещо в Илайза — безпомощният, беззащитен блясък в очите й на лунната светлина — го накара да седне до нея на онази пейка и да я прегърне, докато тя плачеше. Това, което последва, бе неизбежно.
— Защо плачеше Илайза? — попита Беатрис.
— Тогава научих, че Илайза е младоженка и е прекарала по-голямата част от сватбеното си пътешествие сама, защото след ужасна първа брачна нощ — случка, за която ни най-малко не била подготвена — съпругът й, маркиз Оувъртън, предпочел да прекарва времето си другаде. Но все пак й изразявал отвращението си всеки път, когато му се удадяло случай, и я хокал, докато, след по-малко от две седмици, й отнел и последната капка достойнство. Никой не би трябвало да бъде принуждаван да се чувства толкова малоценен. Предложих й утеха и двамата — той помълча — имахме връзка в продължение на няколко месеца.
— Ти си се влюбил в нея?
Данте поклати глава.
— Страхувам се, че не беше толкова просто. Предполагам, че Илайза е чувствала силно увлечение към мен, вероятно и ме е обичала, но — за нещастие — аз никога не изпитах същото към нея. Беше ми много близка, но не бих могъл да кажа, че я обичах.
— Поне не си бил толкова нечестен, че да я подведеш да смята така.
— Може да имам много отрицателни качества, Беатрис, но не съм нечестен. Това е единственото нещо, което мога да заявя непоколебимо. Просто никога не съм бил добър в лъжите. Така че никога не подведох Илайза да мисли, че я обичам. Но сега, след като научих за Фийби, стигам до заключението, че когато Илайза е открила, че е бременна, е решила да прекрати връзката ни. Никога не ми каза за детето. До днес не знаех за съществуването на Фийби.