Выбрать главу

— Това се вижда от изражението на лицето ти — рече Беатрис. — Но защо майката на Фийби внезапно е решила, че сега трябва да узнаеш истината? И защо се е освободила от дъщеря си?

— Илайза е мъртва, Беатрис. Умряла е от чума в началото на годината. Съпругът й научил за Фийби, когато намерил едно писмо сред личните й вещи. Било е написано за мен преди години, но никога не е било изпратено. В него се е казвало, че аз съм истинският баща на Фийби. В резултат на това вече не искал детето и ми го изпратил.

Беатрис се намръщи.

— Това е наистина отвратително! Как може човек да обича толкова години едно дете и после да го захвърли така лесно?

— Както вече казах, маркизът не е от най-добрите хора. От страха по лицето й, когато ме погледне, съдя, че Фийби добре знае това. Този мъж — може би единственият мъж, когото познава от краткия си опит — я е накарал да се плаши от всички останали.

Беатрис изглеждаше искрено ядосана.

— Е, тогава на Фийби ще й е по-добре без него!

Данте я погледна. Тя не казваше нищо за връзката му с Илайза.

— Значи не ме мислиш за подлец сега, когато ти казах истината за връзката си с майката на Фийби?

— Не говори нелепи неща, Данте! Ти си утешил човек, който е бил несправедливо унижаван. Как бих могла да те осъждам за това? Ако преди си знаел за Фийби, не се съмнявам, че щеше да поемеш отговорността за нея, както би направил всеки джентълмен.

— Много хора биха казали, че един джентълмен преди всичко никога не би се забъркал във връзка с омъжена жена.

— Значи майката на Фийби, Илайза, е трябвало да прекара остатъка от живота си с мъж, който се е отнасял лошо с нея? И не е трябвало никога да изпита щастие? Несъмнено това е било уреден брак.

— Да.

— Бракът никога не бива да бъде финансова сделка. Единственият резултат от това е страдание. — Тя го погледна и прибави: — Дори не зная защо толкова силно съм убедена в това, но е така.

Данте едва се сдържа да не се усмихне.

— Изглежда, доста свободомислеща си.

Беатрис се изправи.

— Може би. Не бих могла да знам със сигурност. Това, което знам, е, че свободомислието отваря апетита ми. Би ли се присъединил към мен за един резен джинджифилов сладкиш, милорд?

И с това въпросът приключи.

Данте надникна в стаята, която беше осветена само от една свещ. Фийби седеше на леглото с подвити под бялата ленена нощница крака, а тъмните къдрици се спускаха по раменете й. Гледаше втренчено нещо в дланта си.

— Здравей — рече той и влезе.

Фийби скри нещото в юмрука си, обърна се към него и го погледна уплашено. Данте се приближи до нея и приседна на леглото.

— Харесва ли ти новата ти стая, Фийби?

— Да, господине.

— Това беше моята стая, когато бях малък. Имах цяла армия от дървени войници на онзи прозорец. Често им говорех нощем, докато другите спяха. Те са много добри слушатели. Мисля, че са опаковани и сложени в някой сандък горе на тавана. Ако искаш, мога да ти ги сваля и…

Тя продължи да го гледа втренчено. Данте се усмихна.

— Предполагам, че дървените войници не представляват особен интерес за едно малко момиченце.

И тъй като Фийби все още не отговаряше, Данте реши да прескочи предисловията и да премине право към причината за идването си.

— Фийби, помислих си, че сигурно си объркана, задето са те довели тук.

— Ти си моят баща — каза с равен глас Фийби.

— Да, така е. Разбираш ли какво означава това?

— Да. Мъжът, за когото мама е била омъжена, всъщност не ми е баща. Никой не е знаел това, преди тя да умре. Понякога, когато ми четеше, тя ми говореше за теб. Казваше ми, че си джентълмен. Но аз не биваше да казвам на никого за това. То беше тайна, но мама забрави да я запази.

Данте я погледна учудено.

— Ти си много интелигентна, Фийби.

— Мама ми казваше, че не иска да израсна като нея. Мога да чета и да пиша името си. Тя ме научи. Мога и малко да смятам. Мама казваше, че никой не учел момиченцата на разни неща, защото хората не искали те да бъдат умни. Казваше, че това било погрешно и че тя не искала с мен да се случи така.

— Майка ти също беше много интелигентна. Но след като нея я няма, а аз съм твоят баща, вече ще живееш при мен. Това неприятно ли ти е?

— Госпожица Стаутуел каза, че всъщност няма никакво значение, дето си истинският ми баща. Каза, че сигурно ще ме изпратиш в пансион. Каза, че сигурно си папист и дори можеш да ме изпратиш в ман… ман… — Очевидно Фийби търсеше думата.