Музикантите засвириха колективен акорд и по този начин прекъснаха поемата на Гарик. Джилиън изпита огромно облекчение. Тълпата зашумя в очакване и започна да напуска дансинга. На най-горното стъпало на същите стълби, по които беше дошла Джилиън, се появи лакей и застана, изправен като струна, готов да направи съобщение.
— Дами и господа — извика той, — представям ви Негово кралско величество крал Чарлз II.
Тромпетите гръмнаха от балкона на оркестъра. Тълпата се раздели и двойните врати близо до входа се разтвориха. Джилиън се помъчи да види какво става, като се надигна на пръсти, но не можа да зърне нищо от главите на хората. Тъй като беше с една глава по-ниска от останалите, щеше да има късмет, ако успееше да види и едно перо от шапката му.
Изминаха няколко минути и всички наоколо застинаха в очакване. Въздухът натежа от напрежение. Шумоляха копринени поли. В залата стана тихо; толкова тихо, че се чу как нечия фиба пада върху италианските плочки на пода. Преди Джилиън да осъзнае какво става, хората около нея се снижиха и неочаквано тя се оказа по-висока от всички.
— Добър вечер, милейди.
Джилиън се обърна по посока на дълбокия глас, който говореше зад гърба й. Пред нея стоеше висок мъж, изключително впечатляващ. Косата му беше подредена в изобилни черни къдрици, които стигаха до под широките му рамене. Костюмът му в бяло и златно проблясваше на светлината на свещите. Той й се усмихна и в очите му затанцуваха искрици на зле прикрита веселост от объркания й вид.
Едва тогава Джилиън разбра, че това е кралят. Някой я дръпна за полите и зад нея се чу шепотът на Арчи:
— Реверанс, Джилиън, реверанс, преди да ни вкараш в беля!
Джилиън направи нервен и несигурен реверанс. Кралят пристъпи крачка към нея и тя вдигна поглед. Той протегна ръка, хвана нейната и я целуна нежно. Къдравият му мустак погъделичка пръстите й.
— Вие сте лейди Джилиън Форестър, нали?
Джилиън се огледа за помощ, но всички още бяха приведени. Почувства се нелепо, застанала права сред морето от наведени глави с елегантни фризури.
— Да, Ваше Величество, аз съм Джилиън Форестър.
— И аз така си помислих. Един мой много близък приятел ми разказа днес за вашето положение. Разбирам, че току-що сте се завърнали в Двора. — Намигна й. — Не беше ли болна леля в провинцията?
Някой му е разказал за нейното положение? Какво ли искаше да каже? Джилиън не знаеше какво да прави. Нещо й подсказваше, че просто трябва да се съгласява с всичко, което каже този мъж.
— Да, Ваше Величество.
— Щастливи сме, че успяхте да се върнете в двореца, за да го украсявате, скъпа моя. — Той погледна колието й. — Красив камък, лейди Джилиън. Мога ли да попитам откъде го имате?
Джилиън вдигна ръка и докосна Синия Джон.
— Подарък ми е, Ваше Величество, от един приятел.
— Предполагам, че от изключително близък до сърцето ви приятел?
Джилиън погледна изпитателно в очите на краля.
— Да, Ваше Величество.
Кралят се усмихна.
— Надяваме се винаги да пазите този рядък и ценен подарък. Приятна вечер, лейди Джилиън. — Чарлз отстъпи назад и направи знак на оркестъра. — Моля, свирете. Да започваме с танците, преди някой да се сецне в кръста.
Думите му бяха последвани от смях. Кралят продължи нататък. Разговорите се подновиха. Всички около Джилиън се изправиха.
— Мили боже, Джилиън — каза Дори, — съзнаваш ли, че току-що говори с краля на Англия?
Джилиън не можа да отговори. Все още се опитваше да разгадае какво е искал да й каже.
Надяваме се винаги да пазите този рядък и ценен подарък.
Някак не й се вярваше, че е имал предвид само колието й.
— Знаеш ли, Джилиън — рече Марселъс, — Негово величество може би току-що те посочи за свое следващо завоевание.
Гарик се обърна и я изгледа. Начервените му устни се свиха кисело.
— Глупости, Марселъс — отговори Джилиън и също се намръщи. — Той просто искаше да отбележи колко е хубаво колието ми. Това е всичко. — Тя посочи към другата страна на залата, където кралят целуваше ръката на красива млада брюнетка, преди да я поведе към дансинга. — Нали виждаш, вече се придвижи нататък.
Джоанна се върна с Лети и Пру.
— Привиждаше ли ми се или Джилиън говореше с краля? — попита тя.
— Нашата Джилиън направо омая Негово величество — каза Марселъс и намигна игриво на сестра си.
— Надявам се, че не си казала нищо своенравно на Негово величество, Джилиън.