— Как би могла Джилиън да направи това, лейди Адамли? — попита Пру.
— Няма нужда да се притесняваш — намеси се Джилиън. — И всички вие. С Негово величество си разменихме само няколко любезности. Нищо повече.
Побъбриха още малко, докато свърши първият танц. Джилиън се обърна и забеляза младеж с рижа като морков коса да се приближава бързо. До него, подобно на военен кораб, проправящ си път сред море от по-малки съдове, вървеше тромавата лейди Даулинджър.
— Д-добър вечер, лейди Джилиън.
Несъмнено това беше сър Хъмфри. Джилиън му се усмихна и започна да го оглежда. Сигурно го бе познавала, преди да загуби паметта си; семействата им, изглежда, бяха близки. Може и да й беше ухажор. Дали бе истинският виновник? Не изглеждаше като човек, който би могъл да извърши отвличане. Всъщност дори не изглеждаше достатъчно голям, за да му се позволява да стои буден до толкова късно. Все пак имаше само един начин да се увери.
— Колко се радвам да ви видя, сър Хъмфри.
Джилиън му протегна ръка. Той я пое и бързо я целуна със силно свити устни. Ръката му трепереше нервно, а дланта му беше гореща и влажна.
— Изглеждате прекрасно тази вечер, лейди Джилиън.
— Сър Хъмфри, какво е това на рамото ви?
И преди той да успее да погледне сам, Джилиън се наведе напред и се престори, че маха нещо. След това си пое дълбоко дъх и по този начин задраска първото име от списъка на вероятните заподозрени.
— Ето, сър Хъмфри — каза тя, като отстъпи назад. — Беше само някаква прашинка.
— Джилиън, казах на Хъмфри, че си изразила желание да танцуваш с него.
Гарик, който до този момент стоеше настрана, неочаквано пристъпи напред. Всъщност Джилиън напълно бе забравила за него, но яркото му облекло отново подсети всички за присъствието му.
— Смятам, че аз трябва да танцувам с лейди Джилиън този танц.
— Всъщност, господа — долетя дълбок, властен глас иззад тях, — сигурен съм, че този танц вече е обещан на мен.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Данте се бе появил най-неочаквано и стоеше, протегнал ръка към Джилиън.
— Ще ме удостоите ли с този танц, лейди Джилиън?
Пру и Лети ахнаха едновременно. Джоанна се покашля силно. Джилиън се огледа в претъпканата зала. Изглежда, вниманието на всички беше насочено към Данте. Мислите на хората почти се чуваха.
Разгулният граф Морган се бе завърнал от изгнание.
Джилиън потисна първата си реакция, която, разбира се, беше да се съгласи. Щеше да бъде чудесно да са двамата заедно пред всичките тези хора; да им покаже, че той не е такъв, за какъвто го мислят. Но това с нищо нямаше да й помогне в разследването. Вече знаеше, че Данте не я е отвлякъл. И с толкова много хора в залата, всеки от които можеше да е извършителят, й бе нужен всеки танц и всяка минута от вечерта, за да го открие. Да, трябваше да намери похитителя си.
От предупредителния блясък в очите на Данте Джилиън разбра, че той знае какво е намислила. С поканата си за танц, очевидно поемайки риск от сблъсък със семейството й, той се опитваше да я възпре.
— Не, милорд — отговори Джилиън, като се усмихваше учтиво. — Благодаря ви, но лейди Даулинджър е права. Вече обещах този танц на сър Хъмфри.
Пру и Лети я погледнаха със зяпнали уста. Джилиън погледна Хъмфри, който като че ли се бе приближил още, малко към полите на майка си. Лицето бе започнало да придобива същия червен цвят като косата му под гневния поглед на Данте.
— Аз… ъ-ъ… ако предпочитате, лейди Джилиън, можете, разбира се…
— По дяволите! — каза Данте, вече очевидно раздразнен. — Танцувай е мен, Джилиън, иначе горкото пале ще се подмокри!
Без да й даде възможност да отговори, той я сграбчи за ръката и тръгна към дансинга, като я дърпаше след себе си. Джилиън си спомни онзи ден на селския площад, когато я притегли към себе си и я целуна пред всички. През тялото й премина тръпка. Всичко в залата, освен Данте, заплува пред очите й. Вече не я беше грижа с кого трябва да танцува. Откриването на похитителя можеше все пак да почака малко.
Щеше да танцува с Данте.
Когато излязоха на дансинга, през тълпата премина шепот. Всички очи бяха приковани в тях.
Джилиън вдигна очи към него и му се усмихна.
— Ефектът, който упражнявате върху езиците, е забележителен, милорд. Не мисля, че някога съм виждала толкова много хора да онемеят едновременно.
— Ами, мадам, не всеки ден Разгулния граф се връща от света на мъртвите.
Двамата застанаха в края на редицата хора, готови за танца и очакващи първите акорди.
Джилиън наблюдаваше Данте. Тази вечер изглеждаше особено хубав. Сакото — тъмносиньо, почти черно — прилягаше добре на раменете му и контрастираше с колосаната бяла вратовръзка, преметната по обичайния му начин — само веднъж. Бричовете обгръщаха дългите му крака, обути в лъснати черни ботуши, които стигаха до под коленете. По него не можеше да се види нито една панделка, нито парченце дантела.