— Знаеш ли къде е този дневник, Аби?
— Да, госпожице. Държите всичките си дневници в оня сандък, дето са личните ви вещи.
Джилиън коленичи до малкия орехов сандък в долната част на леглото. Отпред, на светлината на камината, проблясваше малка пиринчена заключалка.
— Заключен е.
— Да, госпожице. Винаги го държите заключен, да не могат малките да бъркат из личните ви неща.
Джилиън се намръщи.
— И не си спомням къде държа ключа.
Аби отвори малка сребърна кутийка върху тоалетката.
— Тука е, госпожице. — Тя подаде ключа на Джилиън. — Надявам се да не ми се сърдите, ама когато изчезнахте и никой не знаеше какво е станало с вас, лейди Клер ме попита къде държите дневника си. Казах й и тя ме помоли да й дам ключа, че да отворела сандъка. Рече, че това щяло да помогне да ви открият, затуй й го дадох. Ужасно съжалявам, госпожице.
Джилиън беше съсредоточена върху пъхането на ключа в ключалката и едва я чу.
— Няма нищо, Аби. Зная, че си се опитвала да помогнеш. — Тя отключи и вдигна капака на сандъка. Вътре имаше най-различни неща — панделки за коса; писма, завързани с шнур; малка оловна чашка, пълна с цветни мидички…
Почакай, Марс!
Стой настрана, Джили. Мама няма да бъде доволна, ако види, че си си намокрила и изцапала с пясък полите.
Но аз никога преди не съм виждала океана! Толкова е син и безкраен…
— Госпожице? Лошо ли ви е?
Джилиън отвори очи. Загриженото лице на Аби беше надвесено над нея. Седеше на пода пред отворения сандък и държеше чашката с раковините до гърдите си.
— Не, Аби, нищо ми няма, благодаря. Просто си мислех за океана.
— О, да, вие винаги много сте обичали океана, госпожице. Разправяхте, че ще се омъжите за моряк, който ще ви отведе далеч. Баща ви не се радваше много на това. Той искаше да се омъжите за някой господин с титла и, изглежда, желанието му ще се сбъдне, когато се венчаете с Гарик Фицуилям. Е, може би. Когато баща му на Гарик хвърли топа, пред господин Гарик има толкоз много братя. Ама и по-странни неща са се случвали, та може и да станете контеса.
— Аби!
Аби се изкикоти.
— Може пък господин Гарик да ви заведе на сватбено пътешествие някъде далече от Англия, за да видите пак океана. Затуй искахте тая стая, когато дойдохте да живеете тука, защото гледала към реката. Нищо, че не се вижда, вие казвахте, че знаете, че е там и че води към океана, затуй искахте да сте по-близо до нея.
— Да, може и да ме заведе.
Настроението на Джилиън се развали от споменаването на предстоящата й сватба с Гарик Фицуилям. Предполагаемата й предстояща сватба. Тя си го представи с всичките му труфила и потрепера от отвращение. Само трябваше да открие похитителя си. Бръкна в сандъка и започна да рови из нещата. На дъното, подредени в спретната редица, се намираха малки тетрадки. Дневниците й. Макар и да не си спомняше много за живота си, можеше поне да го прочете. Тя вдигна тетрадката най-вляво, отвори я на първата страница и зачете.
Когато свърши и последния от дневниците си, вече беше късно, а Аби отдавна се бе оттеглила. Свещите догаряха. Джилиън седеше на пода до леглото, подпряла гръб на високата, покрита с резба табла.
Макар и прочитането на дневниците да не й бе помогнало в откриването самоличността на нейния похитител, беше получила представа какъв човек е била, преди да загуби паметта си.
Джилиън понечи да затвори тетрадката, за да я постави обратно при другите в сандъка. Едва тогава забеляза датата на последната страница. Беше цели две седмици преди отвличането й. А беше писала всеки ден в продължение почти на шест месеца. Трябваше да има още един дневник, започващ от следващия ден. Погледна в сандъка. Не, нямаше друг. И списъкът на отхвърлените й ухажори не беше там. Аби беше казала, че го е държала в дневника, който пише в момента. Но защо не беше там? Някой сигурно го бе взел. Но кой?
Едва тогава Джилиън си спомни признанието на Аби за това, че е дала ключа на Клер с надеждата да помогне за откриването й.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
— Утре е великият ден — внезапно обяви Дори с колеблива усмивка по време на закуска. — Ще бъде прекрасно, нали, Клер?
Джилиън вдигна поглед от книгата си, но това бе цялото внимание, което отдели на разговора. Предпочиташе да я оставят сама, за да чете на спокойствие и да си хапва кифлички с масло, докато пие шоколад. Именно по тази причина беше дошла да закуси в солариума, а не в трапезарията. И все пак, макар да ставаше доста рано по тази причина, след като бе прочела само три страници, Дори дойде в стаята. След прочитането на още половин страница пристигна и Клер.