— За какво чудесно нещо говориш, Доротея? — попита Клер и отпи незаинтересовано от кафето си.
— Нима не си чула? — отвърна услужливо Дори. — Утре сутринта Джилиън ще се омъжи за Гарик Фицуилям.
Клер едва не се задави с кафето, закашля се и очите й се насълзиха.
— И кога се реши това?
Джилиън поклати глава:
— Зная, че Гарик е говорил наскоро с маркиза, но, изглежда, Дори греши за датата на сватбата. Няма да е утре. Имената ни трябва да бъдат публикувани. Ще минат поне два месеца, преди…
— Не, Джилиън, Марселъс каза, че сватбата ще е утре, а той сигурно знае, след като е уредил сам специалното разрешение. Направил го е по молба на баща ти, разбира се, но ми каза, че ти знаеш за това и си съгласна. Щяло да бъде тиха церемония в кабинета на маркиза. Свидетели ще бъдат само маркизът, Джоанна и бащата на Гарик, разбира се. След това ще бъде съобщено на обществото и отпразнувано, както подобава.
Първият порив на Джилиън беше да намери баща си и да му каже какво точно мисли за плана му, но осъзна, че с това само ще удвоят усилията си да я държат далеч от Данте. Не, трябваше да се преструва, че е съгласна, докато измисли какво да направи, за да го спре.
— Е, предполагам, че колкото по-скоро, толкова по-добре — каза тя. — Защо да чакаме, когато наистина няма нужда?
Клер се обърна към Джилиън:
— Но аз винаги съм имала впечатлението, че не харесваш особено Гарик.
Джилиън се запита дали Клер не е получила това впечатление от дневника й, но запази тази мисъл за себе си. С малко късмет скоро щеше да разбере. Сега се престори, че не знае за такова нещо.
— Наистина не си спомням Гарик с добро или лошо, но татко ме увери, че съм го харесвала много, преди да загубя паметта си.
Клер присви очи.
— Ами лорд Морган? Ти толкова го защитаваше. Човек би си помислил…
— Реших, че си права за Данте, Клер. Той е мошеник. Дори ми призна за деянията си, когато го попитах.
Джилиън не каза нищо повече. Не искаше да бъде прекалено критична към Данте. Можеше да предизвика подозрения и да направи намеренията си прозрачни. Краткостта бе най-доброто решение. Клер я наблюдава още малко, след това каза:
— Е, предполагам, че тогава трябва да бъдеш поздравена, Джилиън.
После се изправи. Джилиън забеляза, че изобщо не си направи труда да я поздрави.
— Излизаш ли? — попита тя.
— Да — отвърна Клер, която вече се беше отправила към вратата. — Имам среща, за която просто не бива да закъснявам.
— В този час?
— Да. Всъщност едва сега се сетих. Кажи на Алек, че няма да мога да го взема с мен.
— О — каза Дори, — той ще бъде толкова разочарован!
— Е, да, някои неща просто не можем да избегнем. Животът е пълен е разочарования и е добре Алек да използва случая, за да научи този урок. Ще му предадеш, нали, скъпа Доротея?
Джилиън и Дори я наблюдаваха как си отива.
— Е — каза Дори, когато останаха сами, и отпи от шоколада си. — Клер като че ли бърза, а? — Усмихна се. — Дали не е заради нещо, което казах?
Джилиън едва чу думите й. В момента си мислеше, че отсъствието на Клер ще й даде възможност да потърси липсващия дневник.
Тя изчака, докато Дори довърши шоколада в каничката, и се изправи.
— Ще ме извиниш ли, Дори. Имам да свърша някои неща преди утрешния ден.
— Джилиън?
Тя се обърна. Дори я гледаше със странна светлина в нежните си очи.
— Сигурна съм, че с Гарик ще се обикнете много. Когато се омъжих за брат ти, почти не го познавах, а сега не мога да си представя живота без него. Надявам се и ти да намериш същото щастие.
Джилиън се усмихна.
— Твърдо съм решена да го направя, Дори.
Същата мисъл се появи в главата й малко по-късно, докато бавно отваряше вратата на стаята на Клер. След като се увери, че вътре няма никой, Джилиън влезе и я затвори тихо зад гърба си.
Стаята приличаше на Клер — строга, внушителна, изрядна. Завесите на балдахиненото легло и прозорците бяха от тъмнозелено кадифе и златен брокат. Мебелите бяха изработени от хубаво акациево дърво е изящна инкрустация. По гипсовия таван имаше орнаменти с формата на лаврови листа и детелини, което повече подхождаше на палат, а полираният дървен под беше покрит с турски килим с изкусни шарки. Всичко си беше на мястото и никъде не личеше, че тук живее човек.
Джилиън започна да търси дневника. Чекмеджетата на писалището не съдържаха нищо освен празни листове пергамент и няколко резервни пера. Кристалната мастилница приличаше повече на украшение, отколкото на принадлежност за ежедневно ползване. Джилиън претърси всичко — скрина, гардероба, дори и тоалетката на Клер. Дневника просто го нямаше. Накрая, точно преди да си тръгне, помисли и реши да види какво има в чекмеджето на малката масичка до леглото.