Бях я загубила, за да я спечеля.
Легнах по гръб, взирайки се в тавана на спалнята на родителите си с кристалния полилей над главата ми. Исках да се обадя на Хъч и да прошепна: “Намерих една тайна част от майка си”. Не му се обадих. Разбира се, че не му се обадих.
Маминият дневник беше под лявата ми ръка и макар да чувах стъпките на татко, не помръднах. Той застана над мен.
– Ели, добре ли си?
Кимнах, или помислих, че кимвам, но нямаше движение.
– Калинчице, добре ли си?
– Знаеше ли, че мама си е водила дневник за целия си живот?
Обърнах глава, за да погледна към нега.
– Подозирах.
Хвана ме за ръка и ме дръпна да седна.
– Какво означава това?
– Ами в навечерието на всяка Нова година пишеше в тази книга – посочи я – на едно и също място най-горе на стълбите, в този ъгъл, а после пак я заключваше. Пропусна само един път. Затова никога не излизахме на Нова година. Накара ме да обещая, на живот и смърт, че никога няма да я прочета. Обещах.
– Не си обещавал заради мен, нали? – попитах.
– Не. – Поклати глава, извръщайки поглед. – Мисля, че изобщо не бих могъл да я прочета. Прекалено много е, дето я загубих. Не мога…
Замълча.
– Какво? Да научиш още за нея ли?
Отвърна на погледа ми с такава болка, каквато никога не бях виждала вдълбана около очите му.
– Тя ми позволи да узная за нея всичко, което беше решила да ме остави да знам. Само от това имах нужда, Ели.
– Това не беше достатъчно за мен – изрекох, докато пръстите ми се затваряха около дневника.
– Нещо изобщо достатъчно ли ти е? – запита той, вдигнал умолително ръце.
– Надявам се, татко.
Мълчание изпълваше пространството помежду ни, докато не запитах:
– Как беше голфът?
– Добре – отвърна той.
– Хубав ден за осемнайсет – казах на жаргона, който познавах много добре. – Колко вкара?
– Осемдесет и шест. Не е най-доброто ми постижение, но имах равен на четиринайсет. Да, времето беше хубаво.
Влезе в дрешника. Чу се издрънчаване на празни закачалки, после се върна в спалнята, свел вежди ниско, в защита, сякаш това можеше да възпре сълзите или гнева.
– Благодаря ти – изрече.
– Няма нищо.
Прегърнах го.
Отвърна на прегръдката ми, но беше вцепенен, все едно носеше отговорност да държи тялото си цяло.
– Татко, трябва да те питам нещо.
– Да, калинчице.
– Знаеш ли нещо за работата на мама с Движението за граждански права?
– Не е работила с тях.
– Сигурен ли си?
– Ели, с нея сме заедно почти от началото на тези времена и… Е, това имаше значение за нея, но не е вземала участие.
– Ами…
Той вдигна ръка да възпре думите ми, сетне отстъпи назад и се вгледа в мен, после в кожената книга.
– Можеш да я вземеш.
– Това смятах – отвърнах.
Той поклати глава.
– Сякаш светът се обърна с главата надолу.
– Знам.
Целунах го по бузата.
– Ели?
Той гледаше през прозореца.
– Да?
Сега погледна пак към мен с очи, замъглени от сълзи.
– Какво да правя с градината ѝ?
– Не знам, татко. Божичко, не знам.
Пет
Върнах се у дома и се заех с дневника на мама. Всичко друго в живота ми щеше да почака. Ръсти беше излязъл тази вечер и аз отмених вечерята със Сейди. Седнах на шезлонга в зимната градина и зачетох. Онова, което тя беше изживяла за седемдесет години, аз щях да прочета за една нощ, защото знаех – няма да спра, докато не приключа.
В ранните записи открих, че е имало години, когато мама не се е интересувала къде живее, с какво се облича, за кого се омъжва, къде ходи на почивка или в кой клуб спортува. Люлеела се е на висилки, прекарвала цяла нощ в писане на разказ и ругаела. Интересувала се е от майка си, обичала я е, имала е нужда от обичта на майка си. Имаше моменти и може би дори години, когато се е интересувала от книги, разкази и смях.
После започваха записите от годините, когато се влюбила в мъжа, разбил сърцето ѝ. Отбелязваше го само с местоимение – “Той”, “Него”. Нито един път не бе написала името му.
Продължавах да чета, подвила крака под себе си. Слънцето се беше скрило и единствената светлина в къщата беше лампата за четене над рамото ми. Четях за детството и за целите ѝ, за сърцето и за семейството ѝ, и за “Него” – мъжа, когото никога не назоваваше, но когото желаела и който в крайна сметка се отметнал и оттеглил любовта си.
Бях на двайсетата ѝ година, когато Ръсти се прибра. Стъпките му отекваха в празната къща. Познавах тези стъпки, докато се движеха из кухнята и отваряха хладилника – грабва бутилка с вода, сетне се отправя към спалнята, разхлабвайки вратовръзката, и се прозява, докато потърква наболата по бузите си брада. После тихо влиза в спалнята и вероятно дори не забелязва празното легло, докато отива в банята да се приготви за лягане.