– И все пак не би било достатъчно за нея – отвърнах ѝ.
Сейди се засмя тихо, съобразявайки се, че сме в църква.
– Така е – заяви тя, – нямаше да е достатъчно.
Съпругът ми Ръсти стоеше от другата ми страна в редицата на опечалените близки, положил ръка на кРъсти ми, а деветнайсетгодишната ни дъщеря Лил беше вляво от него. Със Сейди се опитахме да сдържим смеха си, също като някогашните деветгодишни момичета в параклиса на частното училище, а не като жени на четирийсет и седем години, каквито сме сега. Неуместното игриво настроение избиваше на забранени места и сграбчваше стомасите и гърлата ни с освобождаването на веселостта. Не знам защо смехът ни връхлита в моменти, когато би трябвало да е забранен; не ми е ясно защо вали, когато най-малко ни е нужен дъжд, или защо любовта си отива, когато изпитваме най-голяма необходимост от нея. Но ето ни – смеехме се на смъртта.
– Бас държа – изрекох, докато потисках надигащия се безотговорен смях, – всички мислят, че са оригинални и досетливи, като пращат лилии на погребението на Лили.
В опит да възпре задавеното кикотене Севди изпръхтя и тогава избухнахме в силен смях за нещо, което само условно би могло да бъде смешно или пък изобщо не беше. Но точно както усещате, че желаете много по-силно дадено нещо, а сте наясно, че не можете да го имате, ние не бяхме в състояние да престанем да се смеем на единственото място, където беше неуместно – в редицата на опечалените близки на погребението на мама.
Ръсти ме погледна и поради причина, която още не разбирам, ме накара да се разсмея още по-силно. Той протегна ръка да ме докосне, а аз се дръпнах. Дъщеря ми ме изгледа, сякаш си бях загубила ума, и се запитах дали все пак не е така. Сейди стисна ръката ми и двете се върнахме към нормалното състояние с непокътнати печални изражения.
Разбира се, нямаше нищо смешно около смъртта на мама. Беше внезапна, ужасна и остави малкото ни семейство смаяно и объркано. Открих безвъзвратността на смъртта в това: самотата, съжалението или скръбта я оставят непроменена и непокътната. Изпитвах нужда от мама за изкупление или одобряване при всяка мисъл и напомняне за отсъствието ѝ. Липсата ѝ беше болка, с която се събуждах и после отново заспивах неспокойно, осъзнавайки я.
Погребението беше огромно събитие и мама щеше да се гордее, ако можеше да види колко хора бяха дошли, като се има предвид, че сме малко семейство.
Мама е единствено дете, а татко има един брат, чичо Котън – неуловима фигура в живота ми, автор, който постоянно пътува по екзотични места, писател, при чието споменаване мама извръщаше очи нагоре, сякаш писането е прахосническа кариера, която дори не заслужава коментар (прахосническа като всяка кариера в “изкуството” – странно мнение за жена, участваща в борда на Музея на изкуствата). Но това е майка ми – противоречията естествено се вместват едно в друго като матрьошките, които тя ми донесе от пътуването си в Русия. Най-добрата мамина приятелка, майката на Сейди – Бърди, сновеше сред тълпата и въдворяваше реда между хората и в събитието така гладко, все едно мама го правеше лично.
Мрежата от приятели обгръщаше татко, Лил, Ръсти и мен и ни подкрепяше с тъгата и уважението си. Имаше вестникарски статии и паметници, засадени дървета и пейка, поставена пред музея.
Тогава към нас се приближи последната жена от опашката. Държеше една-единствена лилия, сякаш беше булка, вървяща по пътеката. Стори ми се, че пак ще прихна, но забелязах, че всичко е приключило. Денят беше почти отминал и ме люлееше увереността, че съм се справила добре и сме минали през най-лошото от всичко това.
– Ели?
Един глас зад мен изрече името ми. Тихо. Съвършено.
Една ръка се спусна на рамото ми и после видях лицето му. След двайсет години минутите, часовете и дните се пренаредиха за мен, за да ми позволят да го видя отново, все едно времето изобщо не беше отминавало. Виждах най-вече очите му – бадемови и мили, кафяви с малко зелено отдолу, сякаш е трябвало да са с дълбокия цвят на горски папрати, а после, в последната минута, са променили намерението си.
Посегнах към Ръсти, за да се задържа, но той правеше широки жестове, докато говореше с приятеля си Уестън, и не усети как протягам ръка към него в търсене на твърда почва.
Тогава съзрях усмивката на Хъч, леко извита и по-висока отдясно.
Мрази да закъснява.
Усмихнах му се.
– О, здравей, Хъч О’Брайън.
Гласът ми беше твърд и бърз, и бях благодарна за това.
Той е остроумен, с рязък сарказъм.
Обича яйцата си пържени и с препечена филия, намазана с масло.