– Толкова се гордея с теб – каза той.
– Благодаря.
Държах чаша вино, но бях прекадено нервна, за да пия.
Хванах погледа на Сейди и тя ми се усмихна. А после мама – цялата вечер не мръдна и на сантиметър от мен.
Приближи се Сиси Паркланд; панделката така силно стягаше косата ѝ, че все едно някой стоеше зад нея и я дърпаше.
– О, Ели, купих картината с гарденията. Ще я окача в зимната градина. Толкова се вълнувам. Иска ми се да можех да купя всичките тези картини.
– Гардения жасминоидес – изрече мама със стегната усмивка.
– Какво? – запита Сиси.
– Истинското име – поясни мама и докосна ръката ми. – Ели обича да нарича картините си с обикновените им имена, но всички цветя си имат ботаническо име; истинско име.
– Е, обикновено или ботаническо, красиво е.
Сиси махна на някого в другия край на залата и ни прати въздушна целувка за довиждане.
Винаги съм настоявала – от инат или от мързел – да наричам всички цветя с обикновените им имена. Мама – дали от инат, или от прецизност – винаги ме поправяше, обяснявайки за кой ли път, че всяко цвете си има име и презиме, точно както хората.
Лил се приближи, застана до мен и ме хвана за ръката:
– Мамо, искат снимка.
Дон Морган, фотографът на списание “Пойнтс Норт”, се настани пред подиума.
– Единствената дъщеря на единствена дъщеря на единствена дъщеря и всичките се казват Лилиан – изрече той, докато Лил се усмихваше и двете бяхме наклонили глави към мама. – Ръсти, може ли да се дръпнеш за този кадър? Искам да снимам трите дами Едингтън.
Ръсти се дръпна за миг, после се усмихна – очарователната усмивка.
– Две от тях са Калвин, Дон.
– Да, така е, нали?
Светкавицата угасна.
Ръсти тръгна към бара. Инстинктивно понечих да го последвам и да утеша наранените му чувства, но тогава мама почука по микрофона, за да се увери, че работи. Пронизително изпищяване накара тълпата да замре и всички се обърнаха към подиума.
Имаше много причини тържеството да заприлича на мечта, но най-поразителната беше ето коя – моят съпруг и майка изобщо не бяха големи почитатели на моето артистично “хоби”. Имали сме спорове, разногласия и вечери, изпълнени с тиха враждебност, заради времето и усилията, влагани от мен в нещо, което те не смятаха за истински ценно, но в момента бяха най-големите ми почитатели.
Най-голямата ни кавга с Ръсти стана, когато забравих да взема Лил от езда. Тогава захвърли буркан с четки в другия край на таванското ми ателие и те се разпиляха по пода, пързаляйки се по неравните дъски, все едно им се щеше да му избягат, и се спряха из ъглите, сякаш искаха да се скрият. Беше приравнил изкуството ми с наркотик, твърдеше, че е бягство. Може и да беше, но сега въпросното бягство висеше на стени от плат в рамки със стикери ПРОДАДЕНО.
Господин Ломакс, съпругът на собственичката на галерията, взе микрофона, за да приветства гостите. Аз се усмихвах, но къдриците ми потрепваха от нерви.
– Тази вечер сме се събрали да честваме Ели Калвин, рождения и ден и десетгодишния ѝ труд, но първо искам да направя едно съобщение.
И махна към мама.
Тя докосна ръката ми.
– О, надявах се да не прави това.
– Днес Историческото дружество на Атланта обявява своята най-нова експозиция за идната пролет. И нашата любима Лилиан Ашфорд Едингтън ще бъде част от тази нова експозиция – “Жената на годината на Атланта за 60-те години”. Извънредно много се гордеем с нея и очакваме събитието с нетърпение.
Тълпата зашумя и започна да аплодира. Мама взе микрофона и се изчерви, поглеждайки изпод мигли като млада срамежливка. Беше облякла чисто нов синьо-зелен костюм “Сейнт Джон”[1] с кристални копчета. Сребристата ѝ коса се спускаше, гладка и лъскава, по раменете. Беше красива жена и го знаеше. Всички го знаехме.
– Много ви благодаря. Толкова се гордея, че съм част от предстоящото честване на толкова много жени, дали своя принос за Атланта и за Юга. Тази награда ми бе дадена преди повече от четирийсет години и беше не толкова за мен, колкото за благотворителната ми фондация “От Лили с любов”, на която също помагаме тази вечер. Но точно сега тържеството е за дъщеря ми Ели – Лилиан Едингтън Калвин. Десет години тя рисува усамотена. – Мама ме погледна с широко отворени горди очи; фалшиви очи, които спокойно можеха да бъдат направени от стъкло или пластмаса. – Беше се затворила на тавана си и най-накрая я убедих да покаже своя талант пред общността и да обогати всички ни.