Учтиви ръкопляскания изпълниха залата и мама ми предаде микрофона. Бях приготвила реч за изкуството и как творчеството отваря сърцето и ума, но думите някак си напуснаха главата и устата ми. Усмихнах се на тълпата. Там беше съпругът ми; бяха моите приятели, дъщеря ми и баща ми. Изрекох единствените думи, изплували на объркания ми език.
– Благодаря на всички ви за тази вечер. Благодаря, че дойдохте.
Върнах микрофона на мама, която запя “Честит рожден ден…”, и последваха тортата, свещите, пожеланията и прегръдките.
И както става с всичко прекрасно, вечерта отлетя прекалено бързо. Скоро от нея останаха само празни пластмасови чаши, смачкани салфетки и хората от фирмата за кетъринг, които чистеха и чакаха да им се плати. Ръсти беше откарал Лил у дома, но Сейди остана до самия край. Седяхме край дългата конферентна маса, смеехме се как госпожа Пало купила картина от ателието, смятайки, че е моя, но била рисувана от друг художник и била част от постоянната експозиция на галерията. Питахме се дали ще се усети.
Мама седна при нас.
– Е, скъпа, мисля, че не би могло да мине по-добре. Беше чудесна вечер. Наистина чудесна. И изглеждаше много красива.
– Благодаря, мамо. И поздравления за експозицията в Историческия център. Не си ми споменавала.
– Изчаквах подходящ момент.
Кимнах и Сейди ме ритна под масата.
– А исках да ти кажа и… – Мама почука с маникюрираните си нокти и сякаш някакво животинче драсна в бърз бяг по дървения под. – Мъжът, който подрежда експозицията, дойде вчера да ме интервюира. Не можах да се сетя откъде го познавам, но скоро си спомних кой е – онова твое глупаво старо гадже.
– Старо гадже ли? – запитах, докато вземах чантата и телефона си.
– Да, онова колежанче. Хъч еди-кой си.
– Хъч О’Брайън ли? – попитах.
Тя махна с ръка.
– Бях го забравила.
Не отговорих и тя се обърна към мен. Отместих очи – знаех какво иска. Винаги съм знаела. Искаше да кажа, че и аз съм го забравила.
Не бях го забравила и не го изрекох.
***
Тази нощ Хъч запълваше сънищата ми. Точно като влага в летния въздух ароматът му, споменът за него се просмукваха в тъмното и зад завесата на съня, където никой не можеше да контролира кой или какво ще се покаже в света на съня. Седя в скута му, обвила крака около кръста му. Нежно захапвам долната му устна. Той ме гледа как рисувам, а после ми махва за довиждане от прозореца на самолета. Върви до мен в къща с много стаи.
Призори станах и седнах да пия кафе сама в кухнята. Ако се чувствах виновна, беше заради това, че го бях пуснала в спалнята си, макар и само насън.
Жаждата ми за Хъч някога беше така дълбоко вкоренена в костите ми, че чувствах желанието не като част от мен, а като самата мен. Но вече не бях онази жена. Бях омъжена за Ръсти Калвин повече от двайсет години. Бях съпруга. И майка.
За да се отърся от старите емоции от нощта, зачетох статията за изложбата в “Атланта Джърнъл Конститюшън”. Понесох вестника към спалнята, за да го покажа на Ръсти, но той беше под душа, затова го оставих на тоалетката. Взех телефона и позвъних на мама. Тя не отговори. Оставих ѝ съобщение с благодарности за прекрасната вечер и ѝ напомних да си вземе “А. Дж. К”.
Щях ли да кажа нещо различно, ако знаех, че това ще е последното ми съобщение за нея?
Разбира се.
Чиниите потракваха една о друга, докато ги вадех от съдомиялната, когато една чинка ме стресна, като се удари странично в прозореца на кухнята. Крилото ѝ засипа перваза с червени и кафяви пера, които започнаха да падат от ръба. Станах, ахнах и загледах как птичето пада. В последните двайсет години от живота си на омъжена жена съм прекарала, стоейки пред този кухненски прозорец, точно на това място, повече часове, отколкото бих могла да преброя, но никога не съм виждала птица да се блъсне в стъклото.
Прозорецът гледаше към задния двор – издържана изложба на крайградско градинарство и грижи за моравата. Басейнът ни беше пълен и спокоен, със съвършено гладка повърхност. Една саксия със здравец беше паднала и пръстта от нея се бе пръснала в кафяво-черно петно върху сметанено-белите травертинови плочи около горещата вана. Ръката ми се вдигна към прозореца в закъсняла реакция, сякаш можех да кажа на птичето да спре.
Изтичах към страничната кухненска врата и навън по прясно окосената трева; стръкчетата ѝ се вмъкваха между стъпалата ми и кожените сандали, гладки и хлъзгави като червеи. Чинката лежеше в тревата, крилцата ѝ не махаха, а трептяха в спазми. Черните ѝ очички бяха отворени и се запитах дали това е явният поглед на смъртта. Сърцето ми спря. Клекнах на няколко стъпки от птичето и наклоних глава, за да го погледна внимателно. То мигаше, тънките му крачета трепкаха напразно.