Разбирах го в много отношения, но никога нямаше да се сбогувам с мама.
Три
Седмица след погребението телефонът иззвъня и на дисплея за идентифициране на позвънилия се изписа Хъч О’Брайън. Дълго се взирах в него, все едно привидение се бе вмъкнало в кухнята и в живота ми. В много отношения си беше така.
Не отговорих на повикването и изчаках точно два часа, преди да изслушам съобщението.
“Здравей, Ели, надявам се ти и семейството ти да сте добре. Наистина не искам да те притискам да говориш за майка си, като знам колко ти е мъчно за нея, но крайният срок за експозицията бързо наближава; просто ми трябват няколко последни отговора. Ако можеш, обади ми се, моля те.”
Беше оставил телефона си, написах го на листче, сгънах го на спретнато квадратче и го прибрах в страничния джоб на чантата си.
Разпъвах се между две възможности – да му се обадя или да не му се обадя, – колебаеща се и готова да изпадна в спомени. Наясно съм, че всички си имат някаква любовна история. Не се чувствам по-добра или по-различна от това, че с Хъч си имахме своя. Просто знам, че точно тази е моята.
Запознахме се при привидно най-обикновени обстоятелства.
Най-обикновеният начин, по който се запознават хората на двайсетина години – в бар с приятели. Нямаше нищо странно или особено. Но всичко беше различно – как трепна усмивката ми; как исках да докосна белега на лицето му; как ме препъваха думите в устата ми; как времето се разтягаше около нас, удължавайки се.
Барът и приятелите, и шумът се губеха, оставаше само мъжът, когото виждах да стои пред мен. Сейди се беше приближила и беше изкрещяла, надвивайки музиката и шума: “Тръгвам си”. Кимнах ѝ така, сякаш не я познавах, все едно не беше моята съквартирантка и онази, която щеше да ме откара обратно в общежитието.
Накрая протегнах ръка и докоснах бузата му.
– Този белег. Как го получи?
Той покри ръката ми със своята.
– Ухапа ме куче. Бях на десет години.
– О! – възкликнах.
Без да отмества ръката си от моята, той ме привлече към лицето и устните си за първата ни целувка.
***
Три дни след съобщението му вдигнах телефона и набрах вече смачкания номер. Седях на верандата към задния двор и гледах към басейна, където никой не беше плувал почти цяла година. Телефонът звъня, докато не помислих, че ще чуя гласовата поща. Бях си подготвила съобщение, но тогава гласът му – жив – дойде задъхан по кабела.
– Здравей – каза той.
– Здравей, Хъч. Ели Калвин е. Може би не е удобно?
Той се засмя, едновременно дълбоко и мелодично.
– Не, не е неудобно. Просто бях навън. Проклетият ми доматен разсад целият е в някакви семенници на хоботници или демони.
– Мисля, че са демони – отбелязах. – Искам да кажа, мисля, че хоботниците ядат само памук.
Смехът му се разля из тялото ми.
– Благодаря, че ми се обади. Реших, че няма да звъннеш, наистина.
– Е, звъннах, но не смятам, че ще мога особено да ти помогна.
– Нека да ти кажа какво смятам да правя и може би ще ти стане по-ясно.
– Давай.
– Експозицията е за десетте жени, които са били “Жена на годината на Атланта” през шейсетте години. Майка ти, разбира се, е спечелила титлата заради благотворителната си дейност, но като четох старите протоколи, ми се струва, че онова, което е наклонило везните в нейна полза, е била дейността ѝ в Движението за граждански права през шейсет и първа. Знам, че е спечелила наградата през шейсет и осма, но е било отчасти заради работата ѝ през шейсет и първа. Само дето никой не можа да ми каже в какво по-точно се е състояла.
– А?
– Чуваш ли ме?
– Хъч, сигурен ли си, че не я бъркаш с друга жена? Мама никога не е работила в Движението. Никога.
Той мълча дълго – толкова, че погледнах телефона да проверя дали още е на линия.
– Е, виж, точно там е работата. Работила е, но не искаше да говори с мен за това, когато я интервюирах. Каза, че едно малко лято нямало нищо общо с наградата “Жена на годината”, но мисля, че е грешала.
– Едно малко лято ли? Наистина нямам представа за какво говориш – изрекох, докато ставах, за да започна да се разхождам из задния двор.
– По дяволите – изрече той. – Съжалявам.
– Няма нужда да се извиняваш. Но може би, ако просто се срещнем и поговорим, ще успея да намеря някаква информация, която би могла да ти помогне.
– Някакви снимки?
– Всички снимки са при татко.
– Да – въздъхна той.
Мълчанието помежду ни беше изпълнено с милион думи, объркани, преобърнати с главата надолу и с хастара навън. Понякога имаш да кажеш толкова много, че нищо не можеш да изречеш.