– Е, беше ми приятно да си поговоря с теб – завърши той.
– И на мен, Хъч.
Обожавах да изричам името му. Наистина. Господ да ми е на помощ, наистина. Когато затворихме, го изрекох още веднъж.
Но само още веднъж.
***
По-късно същата вечер здрачът – любимият ми вид светлина – падаше над задния ми двор, а аз седях на шезлонга и говорех с Лил по телефона.
– Мамо, кълна се, нямам представа как си намира дрехите, пръснати са из целия апартамент. Как може човек да живее така?
Засмях се на моята организирана и точна дъщеря, която подрежда дрехите си на закачалки по цвят и стил.
– Миличка, нямам никаква представа. Но тъкмо това нрави света толкова интересен – всички са различни.
– Ъъ, май си знаех, че ще кажеш това. Кълна се, мога да говоря с теб и ако те няма, защото ми е ясно какво ще кажеш.
Задната врата се отвори и видях Ръсти да се разхожда бавно – защото точно това прави той – из моравата. Махнах му и се усмихнах.
– Татко си дойде – казах на Лил. – Ще ти се обадя утре. Трябва да вървя…
– Поздрави татко – каза тя.
Ръсти целуна темето ми, затоплено от слънцето.
– Здравей, скъпа. Какво имаме за вечеря?
Трепнах.
– Не съм готвила тази вечер. Прекарах деня с татко. Не му беше добре.
Той се приближи, приседна на шезлонга и стисна глезена ми.
– Добре ли си?
Задава ми въпроса всеки ден след смъртта на мама, сякаш иска да се увери, че няма да се разпадна и да изчезна, все едно на спирачките ми има някакъв балон и мога да се взривя, докато шофирам.
– Не съм сигурна какво е “добре”, но да, добре съм.
– С кого говореше?
– С Лил.
Той се нацупи.
– Тя не поиска ли да говори с мен?
– Можеш да ѝ се обадиш по всяко време, Ръсти. Отиваше на някакви лекции.
– Хубаво – каза той и се загледа някъде над моравата. – Трябва да се обадим на поддръжката, да кажем, че задният плет е станал много висок и оградата се е разделила в ъгъла.
Не оттоварях и той обърна очи към мен.
– Ели, чу ли ме?
Кимнах. “
– Наистина ли си добре?
Станах и погледнах надолу към него.
– Какво имаш предвид под “добре”?
Той се изправи и се обърна към мен.
– Имам предвид, че се тревожа за теб. Имам предвид, че е трудно, но защо не искаш да поговориш с мен за това? Отвръщаш единствено “добре съм”. Ето какво имам предвид, Ели.
От периферията на думите му пръскаше гняв.
– Не знам какво да кажа. Боли. Ужасно облекчение е и се чувствам виновна заради това. Тъжно е и внезапно сякаш земята се измъкна изпод краката ми, но не виждам какво променя това. Може би не променя нищо, а вероятно променя всичко. Нямам представа. Чувствам се замаяна и изключена, но съм добре. Питаш ме дали съм добре и съм добре.
Той ме прегърна, притисна ме до гърдите си и прокара пръсти през косата ми.
– Да излезем да вечеряме навън. Нали? – запита.
Облегнах се на гърдите му, облекчена.
– Идеално.
Браковете, помислих си в момента, са съставени от тези мигове, сякаш те са бодовете, които оформят дълъг подгъв на полите на една дреха и я задържат да не се разпадне точно когато изглежда, че протритите краища ще се разнищят.
Четири
След погребението татко започна да ме ангажира повече, отколкото съм си представяла. Лил се върна в лятното училище в университета “Обърн” и всичко вървеше прекалено бързо, а и същевременно прекадено бавно. След две седмици, докато разчиствах дрешника на мама, нямах нито сън, нито спокойствие. За първи път в живота си бях сама в нейната стая за обличане. Но тя беше навсякъде – вътре в стаята, вътре в сърцето ми, вътре в главата ми. Просто навсякъде.
Колкото и напътствия и наставления да ми беше дала, колкото и да ми беше говорила, мама така и не ми каза какво да правя с нещата ѝ, когато почине. Беше ми казвала как да се чувствам, къде да ходя и дори за кого да се омъжа, но не и какво да правя в този момент.
Бях подредила дрехите ѝ по цвят и предназначение, бях ги опаковала в кутии и сандъци, надписани за “Джуниър Лийг Ниърли Ню Стор”[3].
Мислех да взема някои неща – костюмите “Сейнт Джон”, обувките “Прада”, роклите “Шанел”, – но не го направих. Не само защото нямаше да станат нито на Лил, нито на мен, но и понеже ми се струваше, че нямат нищо общо с моя живот. Тези неща, принадлежали на мама, по никакъв начин не бяха за мен и нямаха отношение към мен. Не съм очаквала подобно усещане – да не искам нещата на майка си. Имала съм нужда от майка си в толкова много отношения и толкова много пъти, затова предполагах, че ще съм така привързана към онова, което е останало от нея, както съм привързана към самата нея.