Лятната къща беше заглавната история в статията “Легенди за къщите” и пратих копие на Хъч с бележка вътре, на която пишеше само: “Е, това беше невероятен ден, Ели.”
След два дни получих по пощата същата откъсната статия с бележка: “Хубав спомен. Хъч.” Усмихнах се и знаех, че е откъснал и изпратил статията същия ден и че ще отвори своя плик точно когато аз отворя моя.
Лил често идва в Бейсайд да ме види, а когато се прибирам у дома, за да видя татко, тя остава при Ръсти в детската си спалня, където ѝ е мястото. Първите няколко пъти, когато се прибирах у дома в Атланта, постоянно ми напомняха колко погрешно съм постъпила. “Жените – казваха ми – не излизат от брака просто ей така.” Когато Ръсти започна да излиза със Сара Матюс, укорите заглъхнаха. “А – заговориха, – може би е имало още нещо в тази история.” За мен тази част няма значение. Може между Сара и Ръсти да е имало нещо повече от това, което ми е било известно, но моите причини да си тръгна нямаха нищо общо с някаква евентуална тяхна връзка, а изцяло произтичаха от нежеланието ми да затворя сърцето си завинаги.
Бях видяла само два начина да живея – или да остана и да започна бавния, мъчителен процес на затваряне на сърцето си, или да си тръгна.
Не че не разбирам последиците от нарушаването на обетите. Разбирам ги.
Но само един човек можеше да ме спаси. Самата аз. Всички правим избор. И после живеем с него. Всички ние.
Татко се провира през тълпата заедно с мен и аз поздравявам приятели, които влизат и излизат от залата.
– Ели. – Обръщам се да видя усмихващото се лице на Белинда. Тя държи чаша вино. – Изглеждаш страхотно.
Отстъпва назад и поклаща глава.
– Сериозно, мисля, че никога не си изглеждала по-красива. Като Даян Лейн[24] в онзи филм за Тоскана, струва ми се.
– Благодаря – оттоварям със смях. – Но мисля, че просто отдавна не си ме виждала.
– Не, щях да разбера. – Усмихва се плахо и снишава глас. – Толкова съжалявам, че бях груба, когато вие с Ръсти… е, съжалявам. Наистина е хубаво да те видя.
Прегръщам Белинда.
– Всичко е наред. Върви, забавлявай се.
Татко стои зад мен и го чувам как си поема дъх. Бяхме стигнали до 1968 г. и маминия график.
– Ели – казва той. – Виж това.
Обръщам се и виждам два плексигласови панела, високи около шест фута, окачени на железни панти така, че да се завъртат под ъгъл деветдесет градуса, почти един срещу друг. На единия е статията от вестника с мама пред плота, как гледа през рамо, все едно предизвиква фотоапарата да я снима. На отсрещния панел е моята снимка от деня, когато с Хъч отидохме в кафенето. Гледам над рамото си към фотоапарата; усмивката ми не е дръзка или войнствена, а доволна. Над всяка снимка са датите и обяснение как действията на мама са променили живота за следващото поколение – за поколението на дъщеря ѝ.
– Ох! – въздишам. – О, Боже мой.
Хващам ръката на татко и той мълчи, докато чете информационната табела за мама и за благотворителната ѝ дейност, а после за един живот, за който той не знае нищо. Хора се движат покрай нас и около нас, както река заобикаля скала или канара, мълчаливо и леко, без да безпокоят бащата и дъщерята, които се държат за ръце. Накрая татко се обръща към мен.
– Ти ми каза, но…
– Удивително е, нали?
– Да. – Поглежда към мен, почти все едно гледа през мен, ако можеше да го направи. – Тя беше съкровище. Знам, че може би за теб или към теб не е била такава през цялото време, но беше удивителна. Много я обичам.
– Знам, татко. Знам.
Стоим дълго, загледани в снимките ѝ, докато не чувам гласа му – гласа на Хъч – в другия край на залата.
Разбира се, представяла съм си сто сценария – как да се обърна към него, какво да кажа, как да го кажа. Но сега дъхът ми е събран в дъното на гърлото и съм забравила всички добре изпипани изречения.
Той улавя погледа ми и махва над белия кок на една жена. Аз му махвам в отговор, когато Сейди се приближава към мен.
– Здравей. – Прегръщам приятелката си и отстъпвам. – Чудесна рокля.
Тя е облечена в червена маркова рокля с презрамка през врата, косата ѝ е пусната и се къдри свободно около лицето ѝ.
Прави широк жест към залата.
– Всички говорят за майка ти повече, отколкото за някоя друга. Жал ми е за семействата на останалите жени. – Засмива се. – Тази снимка с вас двете една срещу друга. Мистериозно и фантастично. Толкова трогателно.
– Благодаря – казвам, поглеждайки към татко, който говори с един мъж. – Мисля, че татко е малко изумен.
Сейди кимва към Хъч.