– А ти?
– Много съм добре.
Тя извръща очи нагоре.
– Сигурна съм, че си.
Микрофонът изпищява и президентът на Историческия център започва да говори за експозицията. Вечерта полека се изнизва и тълпата оредява. Накрая, когато усещам, че вече не мога да дишам, излизам навън, в хладния пролетен въздух, и сядам на една пейка. Усещам Хъч до себе си, преди да го видя.
– Здравей – казвам, без да се обърна.
Той сяда до мен.
– Изглеждаш красива тази вечер.
Изчервявам се, но той не може да ме види в без-
звездната, безлунна нощ. Самотен фенер свети край пътеката отдясно и Хъч е повече сянка, отколкото човек.
– Дори не ме виждаш – казвам.
– О, повярвай, видях те.
– Хъч, това е най-хубавата ти работа досега. Ефектно е. Наистина.
– Много благодаря.
Мълчим няколко мига и аз се извръщам да го погледна.
– Да не се криеш тук?
– Не. – Той замълчава, после проговаря почти шепнешком. – Видях те да излизаш и исках да ти кажа довиждане.
– Просто имах нужда от малко свеж въздух. Тук има повече.
– Да, така е:
– И така…’ как си, Хъч? Знам, че сигурно тази експозиция те е изтощила, но как си?
– Добре съм, или поне така мисля. Права си – експозицията ме изтощи и едва сега подавам глава над водата. – Засмива се. – Боже, какво клише!
Решавам да кажа една истина.
– Липсваш ми, Хъч.
– Разбира се, и ти ми липсваш. Окей ли си, Ели? Всичко наред ли е?
– Да.
– Добре.
Обръща се да ме погледне, сякаш може да чете по лицето ми. Знае, че не лъжа, но не казвам истината.
– И… как е Хилари? Ще ми бъде приятно да се запознаем…
– Добре е. – Замълчава, преди да добави: – Много съжалявам…! За развода ти.
– Благодаря.
– Благодаря?
– Никога не знам какво да отвърна, когато някой каже, че съжалява. Не си направил нищо, за което да съжаляваш.
Облъхва ни неспокоен вятър от неизказани думи, докато се размърдваме на местата си.
Накрая проговарям.
– Е, в известен смисъл направи нещо.
– Какво?
– Показа ми – или ми напомни – безусловната любов.
– О… не си го направила, защото…
– Не съм се развела заради теб или заради когото и да било.
– Окей.
– Но ето какво – щом си спомних, почувствах и видях безусловна любов, всичко друго беше тъмно и ужасно. – Думите ми извират, бързо, сякаш някой е отворил докрай крана на задържаните слова. – Не беше заради теб, Хъч. И не беше за теб. Беше заради твоята любов. И предполагам, само това исках да кажа. Беше заради твоята любов. Този вид любов. И ужасно ми липсваш. И съжалявам за всяка болка, която някога съм причинила, и…
– Шшшт. – Полага пръст на устните ми. – Спри, не искам повече да съжаляваш.
Прегръща ме за миг. Не говорим, защото наистина не е останало нищо за казване.
– Трябва да се върнем вътре.
Пуска ме рязко и става.
– Ти върви – казвам. – Идвам след малко.
– Окей…
Докосва бузата ми и изчезва – сянка, разтапяща се в сенките.
Когато влизам в залата, виждам татко да ме търси и му махвам. Той тръгва към мен.
– Къде беше, калинчице?
– Имах нужда от малко свеж въздух. Готов ли си да тръгваме?
– Напълно – казва той. – Вече не намирам думи и за празни приказки.
– И аз.
Двамата пътуваме към дома в мълчание, докато той не спира на алеята и натиска бутона за гаражната врата на таблото си.
– Ели, защо някой ще изтрие цяла година от живота си?
Не се обръща към мен, докато наблюдава как гаражната врата се вдига със скърцане в нощта.
Сега татко за първи път ме пита нещо за мама и това затиска гърдите ми. Поглеждам го и казвам истината.
– Всички си имаме свой начин, татко.
– Начин ли?
Сега той се обръща към мен, вратата на гаража е отворена и ни чака да влезем.
– Да изживеем разбития си живот.
– Да – казва той, все още с крак на спирачката. – Да, права си.
И тогава натиска газта и паркира, докато гаражната врата се затваря зад нас.
безпокойството, родено от въпроси без отговор, ме държа будна през по-голямата част от нощта, но тази сутрин намирам парченца мир в градината на мама. Под ранното слънце цветята блестят от цветове, може би прекадено ярки, за да са истински. Бера невени за масата за закуска. Загърната в дълга вълнена жилетка и с джинси, изтръгвам бурен от лехата с рози – единствения бурен, който виждам. Татко е наел градинар на пълен работен ден, за да поддържа мамината градина в безупречно състояние. Направил е от нея паметник – паметник на мама. Често го виждам да върви по алеите и пътечките, а знам, че никога не влизаше в тази свещена земя, докато тя беше жива.
Слагам букета в кошница и чувам гласа на татко.
– Ето там – казва той.